Как да вземем SAT с максимален резултат

Ето няколко безценни съвета за начинаещия SAT-аджия.

  1. Dress in layers. Това го пише във всяко ръководство или учебник по темата. Изпитните центрове били известни с това, че или са като сауна, или като иглу. Еми, един съвет по-малко за учене, защото това го практикувам отдавна.
  2. Size does matter. Колкото и молива (с гумички) да си вземете, колкото и калкулатора (с нови батерии) да си занесете на изпита, дори да си вземете проклетия изпит с 2399 точки – ако имате малка пишка (за да не бъда обвинен в сексизъм, ако имате малки гърди, също), имате малка пишка (гърди). C’est la vie.
  3. Be invisible. Всеки знае, че за да преписва успешно, не трябва да бъде забелязван. Какво по-добро от умението да бъдеш невидим чрез сложен биологичен термо-оптичен камуфлаж?

Добре, толкова за днес. Като назубрите тия трите, ще има още. Снимките (вече ги няма) са (c) фотоапаратът на Пора, 31ви декември 2006 и 1ви януари 2007.

Самобръсначки за еднократна употреба

Един от най-големите парадокси в познатата Вселена е, че самобръсначките за еднократна употреба никога и от никого не са били употребени еднократно. С една такава можеш да изкараш дни, седмици, месец – зависи от собствената ти четина – и когато в един момент решиш, че твърде рядко се порязваш, отиваш до нонстопа и си купуваш нова на цената на две-три ножчета за поредната активно рекламирана Жилет 8 Хипер Мах Турбо Имба Пауър с Вибрация и КлитороГъделичквач, като по пътя за въпросния нонстоп успешно хвърляш старата.

Тва не знам защо реших да ви го пиша в 2 сутринта на 31ви януари, но сигурно има причина. 31ви януари. Последния ден от първия месец. One down, eleven more to go. Не беше никак лош първи месец от година – имба посрещане на нова година с много и все скъпи хора, две ваканции, нито една болест (освен досадната хрема и възпаления мъдрец последните дни), над средното бутане на оценките за края на срока, „бизнес в нова насока“, любим човек около мен. Не че съм имал очаквания за нещо някога, но ако имах за този месец тази година, сигурно щяха да са надминати. Направо със сигурност.

Но няма как да знаем нищо със сигурност, защото всичко е относително. Какво значи „ще те обичам винаги“? Какво значи „ще умра за теб“? Ще умрем ли наистина един за друг и всъщност не е ли доста по-идейно да се постараем да не ни се налага, вместо да го направим в сляп, агностичен опит да демонстрираме нещо, което е много, много отвъд всякаква демонстрация? Не е ли отминало времето на точно тези жертвоприношения и не трябва ли да насочим вниманието си повече към запазване на крехкото състояние на многопластова връзка, което толкова рядко срещаме по толкова кратките си житейски пътища, вместо да говорим самоцелни неща, само защото така сме свикнали? Да, аз наистина бих убил и умрял заради някого, но предпочитам да си говоря с него за малки работи всяка сутрин, а grand finale-то ни да е тиха смърт в леглото, по възможност едновременна (което си го представям да е поне толкова яко, колкото едновременния оргазъм, а това е доста високо в chart-а ми с яки неща). Ясно ми е как е ставало преди. Когато през целия си живот живееш на едно място, познаваш хиляда човека максимум, когато няма мас медии, тогава не е толкова трудно да си останеш с някого „завинаги“. А сега как?

На 17 в главата си имам категоризирани хиляди хора, много от които познавам само от телевизия, музика, интернет, милиони картини (изображения, за да не стане объркване), звуци, думи, случки, неизживени спомени. Всеки ден се запознавам с нови и нови хора, пряко или непряко. Вероятно ще уча на хиляди километри от тук. Как да сортирам списъка с приоритетите си без единствения, който оправдава нуждата ми от списък с приоритети? Как да запазя това, което най-много ме дефинира като човек от всичко досега?

Sting, Eric Clapton, Michael Kamen – It’s Probably Mе – слушам я цяла нощ. Това е абсолютната песен за приятелството. Разбиваща музика, убийствен текст и смъртоносен филм (най-добрият от поредицата). За да ви спестя евентуалното google fu, текстът е приложен след хиперскока.

If the night turned cold
And the stars looked down
And you hug yourself
On the cold cold ground
You wake the morning
In a stranger’s coat
No-one would you see
You ask yourself, ‘Who’d watch for me?’
My only friend, who could it be?
It’s hard to say it
I hate to say it
But it’s probably me

When your belly’s empty
And the hunger’s so real
And you’re too proud to beg
And too dumb to steal
You search the city
For your only friend
No-one would you see
You ask yourself, ‘Who could it be?’
A solitary voice to speak out and set me free
I hate to say it
I hate to say it
But it’s probably me

You’re not the easiest person I ever got to know
And it’s hard for us both to let our feelings show
Some would say
I should let you go your way
You’ll only make me cry
If there’s one guy, just one guy
Who’d lay down his life for you and die
It’s hard to say it
I hate to say it
But it’s probably me

When the world’s gone crazy, and it makes no sense
And there’s only one voice that comes to your defence
And the jury’s out
And your eyes search the room
And one friendly face is all you need to see
If there’s one guy, just one guy
Who’d lay down his life for you and die
It’s hard to say it
I hate to say it
But it’s probably me

I hate to say it
I hate to say
But it’s probably me

Айде връщайте се към порното или цигарата или учебника. В следващото си издание ще се върнем към традиционната ни занимателна научнопопулярна програма. Благодаря.

Отпушване на ушите

Съвсем неумишлено, предният ми пост започна дискусия за разните музикални вкусове, как и кога се формират, и подобни. Естествено беше след него да вметна наблюденията си за музиката, която слушам напоследък.

Имам наистина много музика в личната си колекция. Голяма част от нея не съм слушал много, а някои неща – изобщо. Свалям изпълнители и песни, които впоследствие не слушам, не за да ми набъбва изкуствено размера на колекцията, а защото някой ми е споменал за някоя група, или някой любим изпълнител е в някоя група, или някоя група има една-две песни, които ми харесват или си ги спомням от преди години, но във всеки от изброените случаи поради някаква причина после предпочитам да си слушам други неща.

Но отвреме навреме нещо ми става, сещам се за някой прашасал изпълнител, който не ми е харесал преди, пускам плеъра да си свири и откривам, че това, което звучи от колоните ми, много ми харесва. Не е като да не съм го слушал преди, просто сякаш току-що съм се отпушил за тази песен и прозирам колко е имба.

Не знам на какво се дължи „феноменът“, не ме и интересува толкова – важното е, че по някакъв мистериозен начин си разширявам кръгозора от музика, която слушам, а това за мен е важно. Музиката е свързана с всичко, което правя, и на практика всичките песни, които съм събрал на харда си, са най-ценното ми материално нещо след обувките.

Няколкото групи, които активно прослушах напоследък, са Tomahawk и Mr. Bungle. И в двете е замесен любимият ми мистър Патън, само че това не е причина да ги слушам, а в най-добрия (и съответен) случай да им имам разни неща. Миналата седмица просто се побърках с Tomahawk и песента им Rape this day, както и няколко неща на Bungle, все хави, които съм слушал преди, но изобщо не са ми направили впечатление. Сега съм повече от впечатлен.

Препоръчвам ви, ако имате намерение да ги слушате, да започнете с албумите Mit Gas на Tomahawk и California на Mr. Bungle. Ако не ви харесат веднага, проявете малко търпение. При мен не стана веднага.

Модерно ли е да си глупав?

Няма смисъл да се защитавам, че не спадам в категорията гийк. Мога да сглобя компютър за минути (и той ще работи накрая), ползвам linux като основната си среда от години, схващам бързо, имам познания за повече видове софтуер, отколкото някои от вас (малко, но все пак) знаят, че има.

Но когато снощи една млада госпожица ми зададе въпроса „Пак ли ще гийкстваш?“ докато си чаках кротичко двата шиш таук-а пред Аладин със сладката мисъл как ще се наям като животно с junk, прибирайки се… ами меко казано се почувствах тъпо. Модерно ли е да си глупав?

Същата млада госпожица никога не е давала признаци на особен интелектуален живот. Във втори клас умножаваше чрез смятане на пръсти. В шести клас (май) търсеше най-малко общо кратно на едно число. Е, и аз не съм математически гений, но някои хора просто седят с огромна светеща табела „Смей ми се“ и чакат да ги посочиш с пръст.

Май не съм обяснявал за това, но в класа ми в Руската никой не слушаше музика. Беше странно, че някой ходи с широки панталони и тениски на разни (рок) групи, които или са изгубили популярността си преди десетина години, или щяха да я намерят след още няколко, или никога нямаше да са популярни. Същата тази млада госпожица наскоро ми обясняваше за една от любимите ми групи, Machine Head. Бейби, тия ги слушам от 99та и съм ги гледал на живо…

Странно е как почти целият ми бивш клас стана я метъл, я китарист, я блейдър, я аниме-фен, но никой не помни какъв е бил преди, и всеки се старае да се изкара от тъп по-тъп. Ей за тва уважавам Дражко, защото от всичките той си е най-същият. Нещо като мен, само че в обратната посока. Все още ходи с малоумна прическа, все още се облича глупаво, все още не се интересува от музика и момичета, все още си пише домашните по математика и ходи да рита футбол с разни тъпаци. Само дето вече съм по-висок от него. И след половин месец става на 18, пикльото му с пикльо.

Музикален поздрав от кенефите

ти си осмото музикално чудо на света
вместо да си правиш арпежите, говориш ми зад гърба
като си толкова голям, защо свириш моите песни,
а не аз твоите, нали ти бяха много лесни?
но аз никога нищо не съм казал против теб
дори когато трябваше, не ти докарах шев

не си никакъв елвис,
не си моя цар
всичко, което си бил,
от мен си го крал

ей великото китаристче, ще те позлатя
като си толкова велик, защо свириш чужди композиции?
ей великото вокалистче, ще те позлатя
препоръчвам ти да идеш във звездна академия

когато започвахме сашо право ми каза
в този град няма смисъл, няма награда
всеки те плюе и всеки ругае,
всеки е бил там, всеки всичко знае
щом всичко знаеш, защо говориш за мен?
щом всичко знаеш, защо текстът ти е написан от мен?

(c) 2007 Павел Ð?ванов. Конят се движи гей-образно

It ain’t over `till it’s over

Ако бъде написан проектозакон, който да забрани продълженията, сигурно ще съм първият, който ще го подкрепи. Трудно ми е с продълженията. Наистина. Но всяко правило си има изключения, и никой не може да ме убеди, че сериите Умирай трудно, Кръстникът или Индиана Джоунс са слаби филми. Но една сага е по-голяма от всичко, и това е историята на Роки Балбоа.

Хората, които не са гледали никой от едноименните филми, обикновено са с много предубедено мнение за това колко глупави са те. Разбирам ги – колко интелигентен може да е филм за боксьор? Колко трогващ може да е сценарий, написан от Силвестър Сталоун? Моето мнение – много.

Малко хора осъзнават, че този филм (или по-скоро тези 6 филма) не е за боксьор. Този филм е за силата на човешкия дух. Този филм, във всяка своя част, е драма, и горещо ви препоръчвам да изгледате внимателно всичките.

Преди по-малко от час изгледах последното издание, и съм меко казано очарован. Кефи ме страстта на Силвестър да даде един по-истински завършек на сагата след критичния неуспех на Роки 5. Кефи ме как излиза на ринга 30 години по-късно и не пада. Монолозите му в този филм са един път. Когато видите и чуете как Роки излиза пред комисията, която дава лицензи на боксьорите, и ги ругае как не могат да го спрат да даде всичко от себе си, вие всъщност виждате Силвестър, който ругае всеки един човек на планетата, който не живее в пещера, и който твърди, че песента му е изпята. Роки е далеч по-вдъхновяващ филм от всичко друго, правено в Холивуд. Роки е далеч по-смислен от повечето „алтернативни“ филми, които съм гледал.

Поклон пред мъжете, които колкото и да ги бият, стават.

Помните батко ви Брус като боксьор в Криминале, нали?

Безсъници в хола

Поради едно интересно стечение на обстоятелствата, а именно че вчера (по-точно оня ден) си легнах в 5 сутринта, а днес (вчера) капитулирах в 3 следобяд и си спах спокойно и доволно докато приятелката ми не ме събуди в 11, сега не ми се спи, а би било хубаво да си легна. Не ми се спеше и преди три часа, когато станах, но понеже съм професионалист в сферата на губене на време, зяпах филм. Сега, има няколко интересни неща около тоя филм.

Казва се Serendipity, или Знак на съдбата, и в него участват Кейт Бекинсейл, Джон Кюсак, Джон Корбет и един от моите любими поддържащи актьори, Джеръми Пайвън (или както там се чете). Филмът е „романтична комедия“ – жанр, който по принцип не понасям, но точно този ми е любим откакто го видях за първи път, а именно преди може би две години по HBO. На няколко пъти го хващах случайно от средата или към края и ми направи много силно впечатление, но така или иначе нямах идея как се казва и кога ще го дават пак, така че много дълго време не го бях гледал целия. Един хубав светъл ден го хванах откъдето си трябва и дори разбрах името му, а преди няколко седмици съвсем случайно и абсолютно неочаквано го открих в шкафа с DVD-тата на брат си. Първо, беше на VHS, не на DVD. Второ, брат ми не гледа такива неща. След първоначалния шок си дадох сметка за понякога първосигналното избиране на филми от страна на брат ми, а той харесва Кейт Бекинсейл заради Underworld. Все едно.

Та филмът в общи линии говори за двама души, които случайно се срещат за няколко часа и се влюбват, 7 години по-късно (точно когато и двамата се женят за някакви почти нормални хора) започват да се търсят и went the horse in the river. Нищо особено, райт? Само че филмът, освен прекрасно изпълнение от Кюсак, химия между него и Кейт, както и дори повече химия между него и Пайвън, представлява и малко повече. Музика от Алан Силвестри, прекрасно технично, но не взимащо се на сериозно, заснимане за такъв тип филм, и уникално интелигентен диалог (с няколко гръцки афоризма тук и там, за чар). Личи си, че сценарият е написан от мъж, защото в разговорите между двамата най-добри приятели (Кюсак и Пайвън) персонажите са най-плътни и истински в целия филм. Предполагам, че това е и нещото, което наистина ме жегва в Серендипити – как единият приятел се вдъхновява от другия, как правят луди неща заедно, и под луди нямам предвид, че скачат от скала или нещо такова – луди в съвсем друг смисъл.

Изобщо това е един филм, който почти не засяга любовта, а по-скоро се занимава с търсенето й. Прекрасното изпълнение на Ани Ленъкс на Waiting in Vain, което нежно е вмъкнато в една от сцените, няма как да не те накара да се замислиш за собствените си връзки – минали и настояща. Какво не е било както трябва и какво е сега. Дали даваш всичко от себе си, за да намериш любовта (ако ли не, какъв е смисълът в живота ти именно), и веднъж намерил я, какво правиш, за да не й дадеш да се изплъзне. Впечатление ми направи иронията във филма, демонстрирана от толкова много „съвпадения“, като например героят на Пайвън, който пише некролози в The New York Times, и чиято любов е била „оставена да умре“.

На теория не би трябвало да ми е приятно да гледам този филм, защото той много ловко те кара да се замисляш за неща, за които не искаш да мислиш – неща, които обикновено започват с въпроса what if. Противно на теорията просто си спомних за определени моменти, прекарани с определен човек, които не позволяват на подобни въпроси дори да съществуват наоколо. Някои неща са неоспорими.

Още не ми се спи, а не съм ял от 20 часа (ако можем да наречем онова храна).

Изкуството да импровизираш

Като човек, който сериозно си вярва, че създава от време на време разни стойностни неща, имам отношение към това какво точно е изкуство и как се прави то. За мен има два варианта за „производство на изкуство“, като нямам фаворит – както повели настроението ми и както се изисква от случая. Единият е когато си представя нещо, или го видя, да искам да го направя – например да искам да напиша песен за приятелката си, да искам да нарисувам гърба си, да искам да завърша blr5. На тези неща съвсем относително слагам етикета „проекти“, защото обикновено по-голямата част от тях е планирането, отколкото изпълнението, и след като ги направя, ги оставям да престоят известно време и тогава ги довършвам. Другият начин най-общо са „импровизациите“ – рапърите му викат фрийстайл, художниците не знам как му викат, музикантите – джаз. Обикновено последните изискват много малко подготовка, например – сравнително бял лист и дилемата дали да мацам с туш или акварел. В нашия случай това беше да настроим PCто да записва от пулта, и избирането на тоналност (Фа). Едновременното импровизиране, което включва повече от един човек, обаче, е малко по-сложно, и разчита на това определният брой хора да се разбират с поглед и да знаят кой какво най-вероятно ще направи след малко – един вид Силата от Star Wars. Е, отвреме навреме някой крещи на някого „Соло!“ или „Почвай да пееш, ма!“, но като цяло ме разбрахте.

Disclaimer: „Песента“, която ще чуете, е продукт на няколко часа агресивни репетиции (чрез които гласът ми поумря) на другите ни авторски песни, по литър Загорка на калпак, разговори за комунизма (все пак довършвахме 97) и отчайващо несериозният ни поглед върху нещата от живота. Инструментите, които ще чуете, са орган, китара, синтезатор и глас. Преди моментът на изсвирване, който е запечатан в тези няколко мегабайта, никой от нас нямаше идея какво прави, затова не можете да ни обвинявате, че целенасочено сме ви изгубили 7 минути и секунда от живота. Все пак вие доброволно ще свалите въпросното нещо, ако изобщо. Благодарим предварително за интереса. Tag-овете може да не ви излизат читави, понеже ползвам gnu/linux и съответно encoding-a ми не се харесва от windows, както и обратното. Приятно слушане!

Казан №4 – Казан №4 (Demo)

Щях да ви напиша текста, но предпочитам да сте напълно изненадани, както бяхме ние, когато пуснахме записа веднага след като го записахме и нямахме идея какво да очакваме :) Само едно уточнение – „гарска курва“ ще рече „проститутка на ЖП гарата“, но явно не мисля достатъчно бързо, че да съчиня по-добър епитет за половин секунда.

Имба репетиция

Досега бях в студио „Хуй“, известно още като „Репетиционната“ или „Залата“. Намира се в началото на квартал Казански, в едно читалище, което вероятно се казва „Христо Ботев“, но няма как да сме напълно сигурни. Репетицията беше убийствена – макар че барабаниста ни Краси още е в сесия, свирихме като животни и имаме 8 завършени парчета. Тази вечер решихме и колко песни ще има албумът – 11, понеже завършените 8 + наченатите 3 = 11. Висша математика направо. Освен това ще има интро (едноименно), може би аутро, и със сигурност поне един скрит трак. Може и да включим някой по-читав лайв запис, а може и Paradise august (оригиналната гнусна английска версия, в която пея неземно фалшиво). Тази вечер не изсвирихме нито един кавър и аз съм горд с това. Освен това обсъждахме политиката, бившата на Стойко, музиката и албума, което си е един социален напредък в нашата група. Сетът беше следният (едва ли ще са в този ред в албума):

1. Cogito ergo rock
2. Август в рая (на български)
3. На най-добрия ми приятел (по-бързо темпо)
4. Три
5. Пиано бара
6. Същата
7. Няма да бъда
8. Аз мога и сам
9. 1997

След което Радо си тръгна, почнахме да лафим, изпихме втората бира, направихме 97 и Приятеля още веднъж и записахме един уникално налудничав jam, който предполагам ще запишем с бас и барабани и ще бъде едноименната ни песен, както и интро на първия албум… няма такава глупост просто. Надявам се, че утре ще мога да ви дам линк към въпросното демо, което убива всичко детско дори в затворниците, осъдени за убийство.

Та крайно време е хора като Павчо и Яничка да почнат да мислят за продуцирането и разпространението на „progressive-grunge-core чудото от централна България“.

5 неща, които не знаеш за мен

Тъпото верижно писмо бе хвърлено по мен от Яничка. Определено не одобрявам, но какво пък толкова, и без това не ми се пише на сериозни теми в момента.

1. Мразя хората да ме питат за личния ми живот. Неща като „Какво прави приятелката с циците“ или „Баща ти още ли не се е върнал“ могат много лесно да прескочат мислещата част от мозъка ми и директно да пратят ръцете ми върху нечие гърло, или челото ми в нечий нос, затова когато ми зададат такъв въпрос, бързам да си тръгна – просто не понасям насилието. Личният ми живот е за мен и най-близките ми хора, и то на по 4 очи.

2. Не бях рисувал повече от една година. Не бях правил нищо една година, всъщност. Всичките ми големи идеи и проекти съвсем без да искам останаха на заден план, а нямам никаква идея какво беше на преден. Даже си мислех извинения за това, в което бавно се превръщах – „На мен повече ми харесва изкуството на практика, гледай – боядисвам си стаята“. От два месеца всичко магически си е както трябва, и всички онези идеи и проекти бавно изплуват и си идват на мястото. Благодаря ти.

3. Не искам висше образование. Съвсем честно, гимназията и потенциалния университет/колеж са само tribute за родителите ми. Имам си много силни вътрешни подбуди да не харесвам как работи образованието на повечето нива, както и да смятам, че без китап мога да съм по-способен от много висшисти.

4. Политическите ми убеждения са социал-демократични, обаче предпочитам да живея в Републиката на Платон, или някаква форма на Бушидо. Наистина обичам демокрацията, но също вярвам, че много хора не са готови за нея. Повечето.

5. Не съм от хората, които се впечатляват от техника. Въпреки, че твърде добре познавам работата на частите на компютрите, почти не ми е интересно да слуш?ам за нови технологии, iphone-ове, харддискове колкото нокът, и изобщо такива неща. За мен телефонът е за звънене и смси, плеърът – за музика, таблета – за рисуване, и така нататък. Същото важи и за скейтбордове, сноубордове, обувки, дрехи, раници, бельо, прочее… Преди две седмици един съученик ми обясняваше, че съм много глупав, щом не се впечатлявам от видео платка за хиляда долара. Еми на, не се. С хиляда долара спокойно мога да започна малък бизнес (например тениските), по дяволите, а directx10 дори още не е излязъл. Нямам нужда от най-сексапилният телефон на планетата, за да се чувствам сексапилен.

Не знам колко от тия неща не сте ги знаели, но предполагам, че се намират едно и две.

И понеже писмото е верижно, извинявай Пор, извинявай Рости, извинявай Деле (който е във Варна и след доста време ще си напише нещата, ако изобщо благоволи).