Мазилки

ти си фасадата на любимата ми сграда,
която не мога да намеря с часове –
защото съм израснал в град с прави улици –
а ти завърташ думите
объркващо.
от отсрещния тротоар изглеждаш
бомбардирана.
ефектът е търсен.
ти не помниш
последната война.

ти си неравната повърхнина
под сменения прозорец
(с източно изложение)
на детската ми стая,
първата ми истинска
ръчна изработка.

в замък в будапеща се
изливаш над сводовете
на зазидани тайни коридори
и тихо биваш белия фон
на пост-модерната живопис.

ти си мокрият гипс в
ъглите на дома ми.
никога не е било толкова
вълнуващо да гледам
как някой съхне;
разбърканите изпарения
на кофата с латекс
са като топлия ти аромат рано сутрин –
приспиват ме,
канят ме обратно в леглото.

ти си ронещата се паяжина,
обвила къщата,
в която се е родил баща ми.

ти си ситните бели парченца в пръстта.

ти си ръждата,
която ще осъмне
по тези инструменти.

ти си черното,
останало в
дланта ми,
и умората,
която ще изтече
в канала.

внимателно разгледани
под светлината на свещта,
линиите на кожата ти
разкриват къде точно
е ударило
последното
земетресение.

ти си колекцията ми от мазилки.

Стихотворение за несподелена любов

(превод)

Ще бъдеш навън с приятелки
когато новините за съществуването ѝ
ще се разлеят случайно по целия
ти стол. Реагирай спокойно,
сякаш е само промяна във времето,
очакваният край на предвидима шега.
След четвъртата чаша евтин алкохол
остави образа как той целува друга жена
в тоалетната.

На сутринта името ѝ ще бъде
във всяко заглавие: катастрофа, грабеж, наводнение.
Когато той се обади, забрави за стотиците въжета,
развързващи се в стомаха ти.
Отново си най-добрата приятелка. Кани те
на вечеря и ти казваш да
твърде лесно. Напомни си, че не е нищо специално,
просто вечеря, всеки трябва да се храни.
Когато те поздрави на вратата, не си мисли
дори за секунда, че си причината
да носи парфюм тази вечер.

В неговата кухня ще ядеш от ръката му
парченце червена чушка. Смехът му
ще бъде тих и топъл и ще те накара
да се чувстваш като светлината на свещ. Не мисли, че това е специално.
Не пресмятай на пръсти броя
на луничките, които би могла да целунеш толкова лесно.
Опитай се да мислиш за сините пламъци на котлона и за зехтин,
не за всичко, което някога си обичала в него,
или изведнъж ще ти се стори кипящо и възможно
и толкова близко. Ще намериш фибичките ѝ
невинно оставени на мивката в банята му.
Фибичките ѝ. Приличат на телените крачета
на паяци, на отломките от разсъбличането ѝ
в неговото легло. Не казвай нищо.
Представи си как ги крадеш, как ги носиш
вкъщи в косата си. Когато те прегърне за лека нощ
му позволи да те целуне по челото.
Задоволи се да бъдеш мишена.

Вече у вас, ще си представиш как в другия край на града
тя впива пръстите си в гърба му
като в мокър цимент. Ще се чудиш
дали прилича на теб, дали сте две спални стаи
в същата къща. Дали лицето ѝ му е допаднало
като пренаредени мебели? Дали когато я целува,
има вкус на незасъхнала боя?

Ще искаш да му се обадиш.
Ще стигнеш до там да държиш телефона
в ръка, ще си представиш, че му казваш
невъобразими неща като ти винаги
тиктакаш в мен и аз те сънувам
по-често, отколкото не те.
Тялото ми е мъртъв език
и ти изговаряш
всяка дума съвършено.

Не му се обаждай.
Заспи на шума от видеото.
Тя трябва да го прави щастлив.
Тя трябва да е
Тя трябва да е любимото му място в Минеаполис.
Ти си магазин за сувенири, където той ходи
за да си припомни колко много липсва на хората,
когато го няма.

Sierra DeMulder, Unrequited Love Poem

Мамути

На последния етаж на Ректората, този бастион на знанието, в един скромен природонаучен музей стои мамут. Всъщност не е мамут, а дейнотериум, но за мен е мамут с обърнати назад бивни и толкова. Човек разбира за тази колекция от кости само след като случайно се е изгубил в лабиринтите на Софийския университет – веднъж в търсене на знание, което вероятно никога не се е криело там, и втори път, малко по-буквално, в търсене на паричния салон, който също е на последния етаж, но в другото крило.

Гледам през черните железни решетки, право в сбирщината кафяви кокали на този обруган, изкопан от гроба си труп, неспособен да се задържи сам на крака – поддържан от въжета и стативи, които едва понасят тежестта на паметта му. Мисля си дали този, който го е съчинил посмъртно, е имал дори смътна идея какво прави. Дали не го е сглобил на случаен принцип, по кривите пастелени скици на дъщеря си? Дали главата не трябва да бъде отзад, дали не е ходил на два крака, дали обърнатите му бивни не са стърчали от задника? Дали някой няма да съчинява и мен след смъртта ми? Ще цитира това в час по евтината литература „на прехода“, този толкова разтеглив период във времето, и със завидна непоклатимост ще знае точно какво съм си мислил.

Баща ми имаше зелени очи. В минало време не защото вече го няма на този свят, тук по навик се чука на дърво, а защото не съм ги виждал откакто бях на шест.

В паметта ми са живи едва две сцени, базирани на действителни събития, в които участва и той. В първата отива на лов: майка ми е с мен на вратата, аз съм се хванал с едната ръка за врата й, с другата отчаяно опитвам да го стигна, и, разбира се, рева малко по-силно от сирената на втори юни. Поради спецификата на традиционното българско облекло за лов в продължение на много години след тази сцена ще си мисля и ще твърдя, че баща ми всъщност отива в казармата.

В сцена две той чете вестник в хола, аз съм до него и рисувам с водни боички ярко-червена кола, която навярно прилича на грозно яйце. Горд с яйцето с летни гуми отивам до него, само за да окапя съвсем истинските дънки с червена боя. Следва скромен скандал, който в ретроспекция не разбирам, защото откакто живея сам и съответно знам как да пускам пералнята, знам също, че водните бои се перат лесно. Сигурно просто в този век хората са доста по-разглезени и безотговорни по отношение на дънките си.

Не съм наследил очите му. В цветовете на лицето си съм скучен като всеки друг, донякъде споделящ смутните времена и география на раждането ми.

Но не се оплаквам от липса на наследство, напротив. Има една къща в едно планинско село, стара и масивна колкото света. Селото е от ония места, в които дядото и бащата и сина и внука въртят две имена в продължение на двайсет поколения, и когато майка ти те роди и тръгне да узаконява съществуването ти на този свят с нещо по-различно от горепосочените имена, непознати жени от селото – дори не са роднини – идват да я увещават да не го прави, да не разбива традицията, да не е луда?, и други такива. Къщата е огромна, в двора си има работилница, два гаража, по-малка къща, плевня за животните и старата каруца, кладенец, и така нататък. Това в работилницата е банциг, а не циркуляр, както ще се опитат да ви убедят някои хора, под кожата на чиито длани никога не се е забивала треска. На него се бичат дъски, и аз съм участвал в този ритуал с ей тия две ръце, и това навярно ще си остане най-гордият момент в живота ми. Нищо, че трябваше да бъда посветен в семейния занаят от циганин в замяна на ракия и обяд.

Разликата между банциг и циркуляр: моторът на банцига задвижва една дълга метална лента, която стига чак до тавана, и която реже дървото. Зъбите на металната лента са с чапраз – не са под прав ъгъл, а през един са изкривени, така че да режат по-бързо и грубо. Циркулярът също има мотор, но той върти само един голям метален диск. Честно казано въобще не е толкова впечатляващ, колкото един банциг. И двете неща могат спокойно да те направят инвалид ако се отплеснеш за секунда, и вдигат шум за два или три камиона, но е важно да се знае кое какво е.

Къщата може да се похвали и с канализация. В един от предсмърните си импулси, строителите на реалния социализъм далновидно решили да урбанизират селото чрез вдигането на болница и панелен блок (три етажа, но блок!). Когато работниците полагали тръбите за болницата, дядо ми отишъл при тях с кана вино и суджук. Останалото е история.

Въпреки относителното си величие, къщата седи празна. Няма животни, няма хора, освен лапетата, които влизат понякога да краднат това или онова. Дядото е погребан, бащата не се е връщал, синът не носи името на нито един от двамата. Това място, дори в паметта ми, се занимава единствено с това кротко да се руши под тежестта на толкова много липса.

Къщите се строят, за да са нечий дом, и като старо куче усещат, когато никой вече не изпитва нужда от тях. Отиват да умрат тихо в ъгъла.

Противно на популярната заблуда, смъртта на къщата е не по-малка агония от тази на живото същество, но ни се струва поносима просто заради продължителността си. Когато си малък си казваш, че нищо й няма, ще забъркаме малко вар, ще сменим две керемиди, ще е като нова. Когато си малък си казваш, че ще отидеш на свиждане в болницата днес, утре, вдругиден. Когато си малък си казваш, че ще се върне зимата, догодина, най-много след две – докато не се събудиш стар като света, с бръчки около устата от десетилетия празни приказки.

Освен двата спомена, участва и в два съня. Един път вика асансьора в стария ни блок, до канала (там отсякоха тополите, защото гниеха). Другия път се е прибрал тайно и не се е обадил на никого. Бачка като шофьор на такси и ме кара до нас. Поглеждам го в очите чак когато му давам парите, само за да видя моите, но зелени. Не казвам нищо. Махам колана, отварям вратата, вдишвам дълбоко от нощния въздух и се махам колкото мога по-бързо от там.

Сънувал съм повече момичета, отколкото него. Единствената причина да знам кое е сън и кое – спомен, е малкият им общ брой. Дай боже по-малко.

В наследството влиза и кола. Колата е огромна, червена, и по-стара дори от мен. В талона й пише, че е лимузина. На едно от задните стъкла имаше лепенка с Алф, от дъвка. Някога е била закъснял подарък за осми март. Веднъж правих секс в нея, но иначе не е в движение. Това е колата, която рисувах като малък, но под червената й водна боя днес живее червена ръжда.

С колата баща ми успя, със сигурност без да иска, да ме направи участник в канона на две велики традиции. Родната му българска, в която синът поне до трийстия си рожден ден кара бангията на техните, защото е неудачник и няма пари да си купи собствена; и тази на придобитата му втора култура, която повелява мъжът сам да изработи първия си автомобил, за да се научи на характер и така нататък. Без да съм излизал от България, аз съм син на две култури. Без да съм имал баща, аз съм син изобщо.

За съжаление, работата на един син е най-вече да бъде баща си, с друго име или очи. Така че на първо място мен вече ме няма тук. Приемайки останалата част от това наследство, аз ставам огромен, стар, ненужен никому, постепенно изчезващ, и вече никой не е съвсем сигурен как изглеждам, защото не пазят снимки от толкова отдавна.

Досущ като мамута, когото гледам през черните железни решетки, виждайки бъдещето си. Този скелет се крепи по навик. Между ребрата му се таят неспазени обещания. Ако дори само едно от тях се сбъдне, всичко ще рухне изведнъж. И досущ като прогнилия скелет на една къща в планината, и ръждивия търбух на една червена кола в гаража, някаква черна магия му шепне, че времето е спряло преди един милион години, и че ей сега всичко ще се оправи.

Това е единствената сила, способна да задържи тези конструкции в някаква относителна подредба и цялост въпреки очевидния факт, че отдавна е трябвало да се разпаднат сами. За това съм благодарен, и откривам в безвремието един нов и неизследван физичен закон, и подвластен нему приемам за по-добре всички да се правим, че още сме на шест; търпеливо и постепенно да си умираме, без да отдаваме голямо значение на истинския ход на нещата. Ще празнуваме годишнини от сватби, ще раждаме деца, и така нататък. Бабите ще се тюхкат, ще поплачат малко, после ще кажат „Голяма работа, нали никой още не е умрял“, и ще сготвят без капка умереност.

Но мамутът е умрял – веднъж като животно, а сега чака някой да се смили над него и да го убие повторно, вече като предмет. Да му каже честно в очи, че е последният от своя вид, и връщане назад няма, за да се изсипе на пода и да намери най-накрая някакъв покой.

Един ден, като порасна голям, ще съборя тази къща и ще нарежа тази кола. Но неодушевените предмети умират толкова по-бавно, особено в безвремевото агрегатно състояние!

Дотогава трябва да ме направят куратор на този музей. Не – трябва да ме подредят, кокал по кокал, и да ме окачат на въжетата, и залуталите се студенти да ме погледнат, да запалят една цигара, и да потънат в кратък размисъл за собственото си бъдеще; след това да отидат в другото крило и да си платят таксата с рядък ентусиазъм.

Аз съм мамут.

2

В началото споменах жена си. Нека разкажа за нея.

Да си представим за момент, че всички хора са автомобили. Сигурно за някои тази идея няма да е нищо ново. Ние, автомобилите, винаги сме в движение, винаги с радиото пуснато. Това не хаби акумулатора, напротив – само това може да го зареди.

Колата ми е добра и колата ми е бърза. Гласът от радиото рисува картини на далечни и непознати места, където искам и мога да отида. Гласът от радиото ме кара да настъпвам педала.

Гласът от радиото е блаженство, мир и покой. Гласът от радиото е гласът отвътре и посока навън.

Карайки насам-натам, понякога губим сигнала. В тези неприятни паузи има само шум, от който бягаме на по-високите места, на които антената може би ще хваща по-добре. Този шум е голямата движеща сила в нашия живот. Той ни кара да караме.

За жена ми обаче няма нищо освен шум. Колкото и бензин да изгори, на което и плато да отиде, тя няма да чуе друго, освен снежинки. Не мисля, че за целия си живот е успяла да хване повече от две-три минути от нашето предаване. Пропътувала е земята в търсене на гласа, който те кара да настъпваш педала, но колкото и да върти копчетата, черната кутийка си остава безжизнена. Ядосана, настъпва педала.

Другите коли я смятат за странна и избягват да карат в една колона с нея. Разбирам ги.

Въпреки това, когато навън вали тежък дъжд и нощта има хиляда очи и прахът от пустинята се просмуква през всяка кухина на купето и електричеството във въздуха се вижда и гласът от радиото започне да пращи и пука, за кратко чувам шума й и си мисля, че може би – само може би – тя открива в този шум повече смисъл, отколкото всички ние в нашето радио. Ядосан, настъпвам педала и обръщам, за да мога пак да карам след нея.

Хората може и да не са автомобили, но това е жена ми.

Бахти тъпата мерудия

Това се случи преди няколко години в един хубав малък задимен ъгъл на центъра на вселената. Не помня защо, но бях на маса с двама души, които слабо познавам, но са ми симпатични. Нали се сещате, от хората, които срещате веднъж в годината по средата на главната улица и с които нямате абсолютно нищо за казване, но въпреки това упорствате и стоите там две минути, усмихнати и чудейки се къде точно да си заврете ръцете.

В именно такава компания се опитвах да спася разговора, разказвайки тривиална история за нещо, случило ми се предната вечер: докато си тичахме с моя добър приятел Кирчо на стадиона до тях, един чичко ни се скара, питайки ни как бихме се почувствали ние, ако бащите ни бяха собственици на стадиона и докато денем даваха изкараните си с кръв и пот пари за благото на младежта и спорта, вечер зли хора като нас идваха и буквално потъпкваха делото им. Ние с Кирчо си тръгнахме засрамени, разбира се, но също така и замислени как наистина бихме се почувствали, ако бащите ни притежаваха стадион.

Някъде по средата на разказа ми един от събеседниците ми ме попита защо изобщо съм ходил да тичам. Честно казано бях изненадан, че някой друг се опитва да спаси разговора, да вкара някаква интрига. Бях съвсем неподготвен за какъвто и да било въпрос и по този случай отговорих ето така – „здрав дух в здраво тяло са казали древните гърци.“

Научих това преди петнайсет години от комикс за Астерикс и Обеликс, които са гали, а не гърци.

В този момент се случи най-ужасното нещо, което би могло да се случи на един и без това изнемогващ диалог – третият събеседник го уби. По принцип е напълно позволено в неформални разговори да се казват глупави неща, но не и с поучителния и сериозен тон на директорка на детска градина. Ако си мислите, че моят отговор е бил тъп, чуйте това:

„И други хора са го казали.“

Има един вид хора, за които казват, че са на всяка манджа мерудия. А има и хора, които освен, че са на всяка манджа мерудия, са много тъпа мерудия. Бахти тъпата мерудия.

На моя добър приятел Кирчо не му викаме Кирчо, щото не се къпе, а просто така му е името.

Третият събеседник не ми стана по-малко симпатичен човек след тази своя реплика. Просто никога повече не бих искал да ми бъде събеседник, но това не е кой знае какво наказание за когото и да било.

Нещо друго, което научих петнайсет години по-рано: че баща ми е заминал нанякъде. Отне ми доста време да науча, че едва ли ще се върне.

Ако сте се чудили някога, и не ви обвинявам, ако не сте, какво е да не си виждал баща си петнайсет години, чуйте това:

Има една пиеса, в която един принц среща призрака на иначе мъртвия си баща, след което се побърква и умира. Същата работа. Не мисля, че тези три действия са чужди някому. Не мисля, че някой от вас не знае края на пиесата, или че не пуска по някоя скришна сълза на някои от по-тежките моменти.

Освен Хамлет, Шекспир ни е дарил с много други клишета, някои от които казани от поне толкова други хора, колкото и тези на гърците. Например:

„Животът е сцена, а всички ние сме актьори в нея.“

Побъркването и смъртта са от безплатните притурки към всеки човешки живот, също като оплешивяването, менопаузата и разширените вени. Те са обичайни. Спорадичните разговори с призраци внасят известно разнообразие, но далеч не са запазени само за най-заслужилите. Могат да се случат дори между хора, разделени един от друг не от езотеричните измерения на смъртта, а от нещо толкова подлежащо на докосване като гипсокартона в стените.

Случвало се е, гласно или не, да обяснявам поведението си с липсата на поне едно от родителските ми тела. Никога повече! Може да сме актьори, но не сме кукли. Запомнете това.

Моята религия

За всички ситуации, които не са изрично описани, ще пише и важи следното общо положение: бъди добър с другите, не в смисъла на библейско добро срещу библейско зло, а в смисъла на не бъди неприятен тъпак. Бъди адекватен, смирен и работлив, без значение дали береш къпини или правиш секс с любовта на живота си. Къпи се възможно най-често и не се дехидратирай. Вярвай на всички, които все още не са те предали, и после вярвай на тези, които са. Спортувай, ако можеш. Смей се на всичко и всеки, но добродушно. Спи често и по възможност не сам.

За господ ще пише, че ако толкова много ти трябва нещо подобно в живота, най-добре си избери един човек – майка, спътник, дете, а защо не и тримата – без който нищо никога няма да бъде същото. Нека той бъде твоят господ, а ти дай всичко от себе си да бъдеш безгрешен пред всевиждащите му очи, да не го нараняваш и да бъдеш негов достоен и смирен поданик, дори когато е невидим за очите и не отговаря на молитвите ти.

За лъжите ще пише – това е взето от пророка Марк Твен – че малките лъжи между хората не са нищо в сравнение с големите лъжи на народите и държавите, така че лъжи на воля, стига да не нараняваш никого и стига да не си президент на народ и държава.

За хората ще пише, че всеки се ражда и всеки умира и това определя най-истинския страх, който имаме: че всичко е временно. За това съвсем човешко е да осъзнаваме тази тъжна реалност, но и мъничко божествено в случаите, в които тъпоумно отказваме да го направим.

За отвъдния живот ще пише онова за мастурбацията и нека всеки да реши сам за себе си дали го иска.

За любовта ще пише, че е трудна и фантастична работа и че се състои от три части, всяка от които още по-трудна и фантастична от предната: първо да намериш някого, за когото чувствата ти са толкова разнообразни и могъщи и кристално ясни, че всеки ред от всяка песен, всеки филм, всяка книга, всяка картина, които видиш, да се отнася единствено и само за неговите душа и ръце. После този някой трябва да се чувства по подобен начин спрямо теб, за което – понеже религията ни си няма бог, на който да се помолим – даваш всичко от себе си, и пак никой не ти съобщава дали ще стане. Ако това досега не беше достатъчно невъзможно, то последната част е просто да не осереш нещата.

За изкуството ще пише, че дори Бах не се е родил научен, и че дори рисунка като на петгодишно дете ще направи повече за света от гледането на Биг Брадър. Всички мислещи хора са обречени да бъдат артисти и друг наш пророк, Кърт Вонегът, ще ви каже, че правенето на каквото и да е с ума и с ръцете, създаването на каквото и да е, прави душата да расте, а какво друго има смисъл?

В тази точка ще пише още, че като артисти, голямата ни мисия в живота е да се научим да изразяваме мисълта си възможно най-ясно и директно, като в този дълъг процес не бива да позволяваме старческата деменция и всеобщата глупост да ни отнемат малкото красиви мисли, заслужаващи да бъдат изразени ясно и директно.

За момичетата с хубави дупета ще пише ако им е възможно да носят клинчета. За момичетата без хубави дупета ще пише ако им е възможно да не го правят.

На първа страница ще пише, че тази религия се разпространява под Creative Commons или друг сходен лиценз, така че всеки да я изповядва – или не – без страх от гонения и да я променя без някакви особено велики схизми.

На първа страница ще пише още, че това не е религия, а по-скоро учение, защото в това учение не е задължително да присъства господ. След това ще пише, че не е учение, а по-скоро лайфстайл списание, защото аз нямам диплома за учител, а просто споделям в писмена форма възгледите си за няколко битовизма. Във всеки случай тази първа страница ще завършва с една моя любима будистска притча и по-точно с последните думи от нея, идващи право от вселенските уста на Буда: „не вярвай в нещо, без значение къде си го чел и кой ти го е казал, дори и аз да съм го казал, ако това нещо не съвпада с твоя разум и твоето разбиране за нещата.“

За одеалата

Мисля, че едно от наистина най-смислените човешки изобретения е одеалото. Единственото, което не ми харесва в одеалата, е че са склонни да се разместват от краката ми, което си е отвратително рано сутрин, особено този сезон и особено като спя сам.

Няква тъпня, която измислих преди малко за новата си група:

Ей, ти си кифла
а аз съм гладен
и на мисия да разбера
дали пълнежа не е гаден.

Обречена е да стане турбо хит сред малките подмокрени идиотки. Между другото, имам нова група. В този ред на мисли ще трябва да помоля групата No Recharge да се въздържат от използване на горния текст – колкото и да е тъп – моля.

Най-симпатичното обяснение в чувства, което съм получавал напоследък:

1: ти си..
1: като да се сещам за нещо от детството си
1: което ми е направило впечатление
1: но не знам какво е да го усетя като ‘голяма’

Веднага, след като й казах колко мило ми е станало, тя между другото спомена, че съм лайно. Така е понякога.

На второ място:

2: obicham te
2: no dnes e 1vi april
2: huh v sushnost kolko po qko bi bilo da ti kaja sushtoto neshto utre
2: i bez tova nqma znachenie :)

Доста скрита сила има в днешната младеж като стане въпрос за такива речи. Тази между другото също ми е казвала, че съм лайно. Така е понякога.

Номер три няма да я цитирам, защото е дълго и изтормозено и звучи малко все едно аз съм го писал, а никой не иска да чете такива неща. Чест й прави, че все още не ме е наричала лайно, но това, като всичко останало, е временно. Всъщност тя още си мисли, че не мога да наранявам, но това е просто защото ме познава съвсем отскоро, не знае какво съм правил на горните две (и на всички други) и освен това засега ме води с минималното, но убедително 1:0 в играта на нанасяне на болка. Така е понякога.

В интерес на истината аз никога не съм получавал истинско любовно писмо или истинско любовно обяснение или изобщо някакъв жест, който да изразява точно това. Тук е мястото да разкажа нещо малко встрани: имам една приятелка, вероятно най-добра приятелка, макар че този епитет означава малко за мен – повече за това после. Та тя ми е споделяла, че има нещо като парола, нещо, което ако бъде направено от някой мъж за нея, автоматично ще я накара да се омъжи за него (или поне да го иска всячески). Естествено, че не мога да кажа каква е тази парола, бога ми, тя е тайна и ще си я отнеса в гроба, но мисълта ми е, че аз нямам една конкретна такава. Може би защото бих се оженил веднага, не знам. Но ако имах такава парола – или пет, например – доброто любовно писмо сигурно би била една от тях.

Но за да се класира изобщо, ще трябва да звучи по-малко като мен и повече като някой отсреща. Ако исках да си пиша писмо сам, сигурно щях да си напиша писмо сам, нали. И щеше да е супер яко.

За най-добрите приятели – всичките ми приятели са най-добри и издигането на някой по-специален и по-равен и по-по-най би било лицемерно и обидно за другите. По този случай имам една малка басня. Преди да имаме пералня, т.е. допреди оня ден, прането ми в големия град се случваше по приятели с перални и по-конкретно при моите симпатични другарчета Екатерина, Иван и Славена (по азбучен ред). Веднъж майка ми ме попита къде се пера и аз й казах „у приятели.“ Тя се засмя и каза „добре, щом имаш чак толкова близки приятели,“ на което аз отговорих „мамо, аз нямам друг вид приятели.“ И наистина го вярвам.

Имам един принципен въпрос: плагиатство ли е, когато слушаш някаква песен и чуеш най-яката рима на света и по-късно се окаже, че текстът всъщност не е това, което си чул – или с други думи това вече мои рими ли са и мога ли да ги ползвам, или не?

Отскоро се опитвам, всъщност полагам нечовешки усилия, да бъда будист, което не е никак лошо. Цялата работа с биването на будист е да си много, много сдържан – през цялото време. Буда обаче има странно чувство за хумор и точно когато се уча да бъда такъв, той ми пусна един след друг най-прекрасния човек и най-антипатичния човек. Ходи бъди сдържан като искаш да крещиш за правене на деца или за рязане на вени и прострелване в коляното.

Впрочем тоя Буда май изобщо не ми харесва усмивката. Не ме оставя да се усмихвам нито широко, нито за дълго.

Защо би било по-трудно да съм християнин, например: проблемът ми с отвъдното и дедите, които те гледат от звездите в „Цар Лъв“ и така нататък, е че не искам да вярвам, че мъртвите ми близки – или изобщо всеки друг мъртъв – са свободни да ме гледат всеки път като мастурбирам. Съжалявам, но организирания монотеизъм въобще не предразполага към весели чикии.

Съвети за книги

Първо и най-важно, винаги оставяйте книгата на страница, чийто номер значи нещо за вас и се помни лесно – вселенски числа като 42 или 69 или 78, например. Така няма да се налага да търсите отбелязка и за целта да ползвате касова бележка, която освен, че е твърде малка, за да бъде изобщо полезна в тази си роля, предстои да се окаже, че ви трябва спешно за нещо друго или пък цапа и оставя петна навсякъде.

Сега сигурно е уместно да кажа, че не пиша тези съвети нито като писател, нито като читател. Едното защото като писател притежавам невероятния рекорд от нито една завършена работа – рекорд, който бият дори децата в трети клас. Другото защото допреди две или три години бях прочел общо десет книги, девет от които детски и с ей толкова големи букви.

Освен това пиша грозно.

Обратно на темата: никога не отваряйте лоша книга втори път. Някои хора ще ви кажат, че лоши книги няма и че всяка е добра за някого. Бидейки това така и дори в идеалния случай, в който сте живели живот, напълно лишен от лоши книги; както и в обратния, в който сте свикнали да страдате от лошо написаната книга и вече не ви прави впечатление, има безотказен начин да разберете кога една книга е лоша – не по принцип, а за вас лично. Това е и основната разлика между лошата и добрата книга: добрата със сигурност не ви наранява, освен в случаите, в които е хвърлена по вас.

Също никога не ходете на курсове по творческо писане. В края на единствения си такъв зададох следния въпрос, който все още ме вълнува: помага ли въздействието на алкохола на писането? Преподавателката, известна писателка, се обиди и реши, че я питам дали не е алкохоличка, което както се вижда от въпроса ми просто не беше въпроса ми. Другите колеги пък ме заклеймиха като баси тъпака.

За протокола искам да отбележа, че безмилостната атака срещу трупа ми не спря дотам и ордата продължи с по своему блестящия контра-въпрос кой струващ си писател е имал проблеми с алкохола. Под „по своему блестящ контра-въпрос“ имам предвид, че може би прави смисъл в някоя друга вселена.

Със сигурност не Стайнбек, Фицджералд, Хемингуей или Джеки Лондон, който случайно има и роман по въпроса; едва ли и По, Дикенс, Джойс или Фокнър, който умира, падайки пиян от кон. Със сигурност не и който и да е руски класик или модернист – в крайна сметка къде и кога се е чуло и видяло някой да пие в държавата, в която има мерна система специално за водката. На последно място, аз също съм прекарал известно време и под въздействието, и пред листа, и двете заедно, та се чудя.

В ретроспекция може би въпросът ми е бил горе-долу толкова адекватен, колкото ако бях питал дали самоубийството помага на писането. Така да бъде – ходете на курсове по творческо писане, но моля ви, не спирайте да задавате тъпи въпроси.

Ако след или преди посещенията на подобен курс изпитате нуждата да пишете, пишете на езика, който познавате най-добре и го ползвайте така, все едно никой никога няма да има нужда да превежда написаното. Как стигнах до последния съвет?

Любимият ми писател звучи прекрасно на английски, все едно целият език е измислен само и само да може той да пише на него. Преводите му на български обаче са плачевни и винаги са били, като четенето им е дълъг и тегав процес, през който се чудите защо изглежда, сякаш преводачът е заместил всяко оригинално изречение с по три от своите. Дълго време се опитвах да си обясня как се получава така, докато не реших да преведа една страница от него и да я сравня с публикуван превод, който не бях чел предварително. Когато видях, че двата текста на български са почти идентични – моят, разбира се, малко по-сполучлив от другия – всичко ми стана ясно.

В завършената работа на великани като Марк Твен и Елин Пелин всяка дума е на мястото си и всеки опит да бъдат разместени неминуемо ги лишава от цялата душа и от по-голямата част от смисъла им. Ако искате да се занимавате с това, с което са се занимавали те, бъдете готови да имате куража и доблестта да заковавате изреченията си с чук, да циментирате всичко, преди да се подпишете под него. Това, което пишеш, е това, което си, и всяка възможна промяна в словореда издава пластелинена душа.

Ако някога си се чудила дали би могла да пишеш, навярно сега е не по-лош момент от когато и да е да опиташ. Ще ти подскажа как се започва: от нещо познато. Първият ми разказ е от пети клас и следваше сюжета на видео играта Макс Пейн. Сигурен съм, че един разказ от три страници, написан с разкривения ми детски почерк (който всъщност не е еволюирал много), и с фабула, изцяло открадната от компютърна игра, в която се стреля, не е нищо впечатляващо. Никой и не го е искал, най-малкото аз.

Но там е работата с началата – в общия случай те са далеч от съвършенството, но още по-сигурно е, че са необходими за евентуалното достигане на някакво ниво някога. Елементарната истина е, че ако никога не почнеш да пишеш зле за глупости, никога няма да пишеш добре за смислени работи. Така че ако например добре познаваш нещо като видовете грим, например – макар и за някои да звучи малко глупаво, но те са баси тъпаците – бих предложил и дори окуражил да пишеш за тях. Не е като да не са възможни хиляда и една метафори за прикриването на лица, души, несъвършенства, оттенъци и така нататък, което си е малко или много вечна тема в писането.

Едно последно отклонение в тази точка: някои начала са си съвсем съвършени и не могат да се случат по-добре.

Нещо кратко: ако животът ви предлага сюжет за книга, моля ви, не се задоволявайте само с написването й. Един добър герой никога не би се задоволил с това. Добрите герои изобщо не четат.

Последно и най-важно, пишете всичко. Никога не задържайте нищо за края, никога не крийте от евентуалния си читател. Бъдете откровени с него. Знам, че това е противоестествено, но ако се правите на хитри и криете най-интересното за последната страница, новина! – това, че страницата е последна, не значи, че не може да бъде прочетена в началото, или че ще бъде прочетена изобщо. В писането, както казва поетът, всички дрехи вече ви пречат. Трябва да сте гол като гол охлюв, за да му запука на някого за вас.

Мисля, че най-голямата разлика между литературата и живота е, че в книгата или филма истината и развръзката стават ясни преди края. В живота обикновено е обратното.

Бих искал да използвам случая и да ви помоля да не криете истини и развръзки за края както в творчеството, така и в ежедневието си. Сигурно защото цялото ми поведение е оформено абсолютно и само от филмите, които съм гледал, и в по-малка степен от комиксите, онези десет книги и няколко музикални групи, но за мен е просто ненормално някой да пази развръзката за последния момент и да се радва, че само той си я знае. Дори архи-злодеите в киното използват първия възможен случай, за да си кажат всичко и да им олекне.

Нещата трябва да се знаят и да се разбират и да се казват и да се споделят. Това им е най-важната функция, мисля.

Защото ако ти не ми кажеш дали плачеш от тъга или друго, за мен сълзата в окото ти ще бъде само нещо мокро и солено, за което сигурно съм виновен аз.

Тефтер 14

Цвят?
На много топло мляко
с щипка недокрай разбъркано какао.

Даде ли ми,
ще пия само нея.
Нито бързо, нито жадно, но изцяло.

Тя има цвят
на много топло мляко
с щипка недокрай разбъркано какао.