Най-добрият блог на републиката

Мислех да пиша защо тва е най-тъпият епизод на Хаус на света, ама ме мързи, а и вече не помня. Но да се запомни първата част на предното изречение.

Понякога късно нощем чета анонимните откровения на непознати хора от другата страна на планетата. Понякога ме впечатляват мъничко.

Като някой, който не иска да отвърне на чувствата на някой друг, защото (на първия) му остават четири месеца живот, а вътрешно изгаря по другия. Доста шибано романтично, мамка му. По-добро от последната серия на Стъклен дом.

Не ме разбирайте погрешно – не искам никой отсреща да умира нито след четири месеца, нито никога. Седя, ям си шумно филията, трохи хвърчат навсякъде, и си мисля: какви причини са имали тези, които не са отвърнали на мен, когато са твърдяли, че вътрешно изгарят.

Или всички лъжем? Много по-красиво, лесно, човешко; простичко и утешаващо за вярване, отколкото ако някой обичан срещне в младостта си истински проблеми.

По-конкретно: до няквите хора, които се занимават да превеждат facebook на български.

Почти съм сигурен, че 4 people like this не значи „4 хора като тези.“ Освен тва от скромното си време като преводач на GNOME знам, че ако слагате точки на края на всички други преведени изречения, няма да е зле да сложите и на това.

Понякога докато си мажа филиите за закуска се случва да си мисля, че слагам твърде много масло. За щастие идеята за дълъг земен живот е частично интересна само в кратките моменти, когато човек е влюбен – и отхапвам шумно от филията.

Какво казваш на някой, който ти е „чел блога?“ Здрасти, ти знаеш за всеки мой проблем, драма, любимия ми отбор и зимна шапка, но имаш яка коса.

Познавам един наркоман, на който дядо му бил физик, приличал на Айнщайн и измислил перпетум мобиле. Перпетум мобиле е машина, която върви безкрайно благодарение на това, че прави повече ток, отколкото ползва. Перпетум мобиле е нещо, което не съществува, но почти всеки наркоман има дядо, който го бил измислил.

Перпетум мобиле се прави лесно. Трябва ви боксова круша и лице. Ако виждате в боксовата круша някого, когото можете да свържете с, примерно, тракането на токчетата на почти съвършените малки крачка на бившето си гадже или дрезгавия от цигарите глас на баща ви, сте на прав път. Но колкото и да са черни те, никой от тях не може да бъде еднолично виновен за всички най-големи земни злини – а именно такъв човек ви е необходим, за да задвижите машината, която не спира.

За да удряте цяла вечност, на уреда трябва да гледате в себе си.

Купата обаче е наша – и защо да не се върнем към една публикация отпреди 26 месеца.

Изтрих 500 есемеса и ми е много хубаво за около 450 от тях. Някои неща просто се случват, макар и по-късно.

Когато в живота ти нахлуе някой нов и блестящ елемент, който е красив и забавен и умен, и харесва всичко, което правиш, и ти казва, че си красив и забавен и умен, и ти харесваш всичко, което той прави, има само едно нещо, което може да направиш.

Когато реши да спре да си играе с теб, за да си играе с някой друг – защото всичко е временно, и това не е задължително лошо нещо – отново има само едно нещо, което може да направиш.

Защото е актуално да се цитира: американският есеист Джон Бъроуз пише, че най-скромното действие е по-добро от най-великото намерение. Моля ви, в игрите с голи тела и чужди сърца, бъдете внимателни в смесването и съотношенията между двете. Когато казвате, че искате нещо или някого, или го подкрепете с действията, свързани с това сказуемо, или по-добре не го казвайте изобщо.

Есеистите не са някаква нова и лоша секта, те са просто хора, които се опитват – впрочем, като всички нас.

Защото след една от предните публикации д-р Кирова (всъщност дори не съм сигурен дали е правилно да се пише д-р отпред когато става въпрос за този вид доктори) ми каза, че не раздавам директни оценки: това е последният път, в който пиша нещо за теб. Нека целият свят да знае, че не мисля, че си лош човек, нито че някога си била лоша с мен. Вселенската временност не е нещо, за което можеш да бъдеш държана отговорна. Пожелавам ти всичко най-хубаво във всяко отношение.

Че всичко е временно беше моят урок за теб. Мисля, че успях да ти го покажа вече поне два пъти, може би повече – ако някой друг освен мен брои така наречените малки неща. Че някои неща не са временни пък беше твоят урок за мен. Така е понякога, и всички се учим на страхотни глупости през цялото време.

И защото не бива да има двоен стандарт: в края на януари дадох едни пари на един човек за няколко дни, но все още не са ми върнати. И понеже в предния параграф възможно най-официално спрях да чакам някой друг, който чаках от края на януари досега, не би било справедливо да продължа да чакам теб, особено ако взема предвид и шокиращата разлика в личностните ви качества – така че моля те, върни ми парите. Понеже уча на две места и работя на две места и си плащам наема и парното сам, а ти не учиш на нито едно място и не работиш на нито едно място и живееш с вашите и като цяло отдавна не те смятам за добър човек в библейския смисъл на думата, моля те, върни ми парите. Може да започнеш като ми вдигнеш телефона и ми кажеш така и така, ала-бала, не си пека гъза на френската ривиера докато ти гладуваш и спиш по три часа на ден, и прочее. Само идеи.

Вече съм писал за биването смирен и биването сдържан и съвсем не са от най-лесните неща на света за мен, но също като в тичането и бокса, всяка минута на границата на възможностите ми ме прави малко по-силен, малко по-добър, малко по-яростно искащ да бъда по-смирен и сдържан.

Една басня по този повод: преди няколко дни показах последната си идея за автостигматизиране на тялото си на любимия си приятел и съквартирант Деле. Под „показах“ нямам предвид, че съм изтичал до него с нефелната си рисунчица в ръка, скимтейки за внимание. Просто Делето дойде в моята стая, седна на дивана и така се случи, че отвореният скицник не беше мърдал от мястото си на масата пред него вече втора седмица. Та, потенциалната ми пета татуировка е скромен в мащаба си надпис от четири-пет думи на английски, безсрамно свити от любима песен и едноименен албум на любима група. Делето наивно, но добродушно ме попита коя точно от тези четири-пет думи има нещо общо с мен; коя от тях би могла дори в много преносен смисъл и от далечно разстояние да ме определи. Аз му отговорих, че от дълбока древност човек не дълбае по себе си това, което е, а това, което се стреми да бъде.

Относно сряда: късмет на Чавдар и успех на Берое. Живи и здрави всичките и дано феновете ни не счупят нищо в града и по стадиона. Радвам се, че играем срещу отбор от „Б“ група, не защото си въобгъзявам, че ще ни е по-лесно, а защото там поне за футболистите не може да има съмнение, че са истински мъже – дори за тия от тях, родени 91ва година – нещо, което не мога да кажа за всички в картотеката на иначе толкова популярните и награждавани клубове Левски или ЦСКА. Сигурен съм, че каквото и да стане, ще сме свидетели на един добър и хубав мач и мога само да съжалявам, че сега няма да мога да бъда на стадиона, както бях преди три години в Ловеч.

Дали купата е наша ще каже оня горе – колко много неща изглеждат съвсем сигурни, само за да станат на прах на секундата, в която ги докоснеш – но не спирам да вярвам. Още никой не ми е отнел това.

Не забравяйте, че Берое не е отбор само на Стара Загора и околните села. Хората казват, че Берое е религия, защото всеки, който е бил ритан на асфалта може да бъде съпричастен с него. Аз не съм фен на Берое, защото съм роден под Аязмото. Аз съм фен на Берое, защото той не е нещо измислено и недосегаемо, а защото той, като повечето от нас, почти никога не е бил фаворит за нищо. В редките случаи, когато успявам, то е за изненада най-вече за мен, но когато падам, поне съм дал всичко. Така е и с отбора ми и това ни свързва. Та нека срядата донесе една хубава изненада на всички ни.

Още надъхване по темата на beroe.eu от Владо Лазаров.

Вчера беше един от най-добрите дни. Мисля, че тайната му беше в постоянното правене на нещо, защото като спреш да правиш нещо и почнеш да правиш нищо, автоматично превключваш на мисловна дейност, а това никой нормален не иска да си го причинява.

Един от най-силните моменти беше, когато звъннах на някой, който знаех, че няма да ми вдигне. Направих го не толкова защото без парите, които трябва да ми върне, утре ще изплувам в някоя тиня с щанга в главата, макар че и това е фактор. Но мотивацията ми беше по-скоро драматургична.

Идеята е, че като направиш нещо такова, добрият драматург от своя страна засилва малко драматична ирония в твоя посока и би следвало да направи така, че някой, на който няма да вдигнеш, да звънне на теб. Уви, не ми се получи. Все по-често се уверявам, че се мандахерцам в доста тъп филм. В сравнение с моя „Източни пиеси“ навярно има три действия.

Както и да е, на мен ми хареса опитът за фалц. Гредата на кого му харесва? Тя е нещо положително само в играта на гъзенка.

На драматурга кво да му се сърдя, той толкова си може. Другите действащи лица, които основно бездействат, ни остава само да ги обичаме безкритично дори когато с нищо не са го заслужили, защото по дефолт всеки заслужава да бъде обичан безкритично – колкото и да му се тръшка и да му се реве против тази несправедливост.