Най-добрият блог на републиката

Съществува погрешното схващане, че писането на книга изисква непосилна отдаденост, постоянство, креативност и други неща, в които аз не съм надарен, за това понякога хората се чудят. Ето простичък отговор.

Романът всъщност не иска много от мен. Мога да се връщам при него в два през нощта след месеци без обаждане и той няма да намери нищо нередно в това, няма и да каже, че се отнасям с него като с момиче на повикване.

Романът няма да бъде писан от никой друг - и няма да намеря негови голи снимки на чужд компютър - но няма да има нищо против аз да пиша други. Няма нужда да го слушам как мрънка, а когато на мен ми се мрънка, мога спокойно и без задръжки да го направя пред него, а след това ще изтрия страницата. Романът ме предразполага да говоря, но не се сърди, когато нямам нищо за казване.

Романът не се срамува от мен и не би ме помолил да крием в тайна връзката си; от друга страна аз мога да бъда дискретен колкото си искам и на никого никога нищичко да не кажа. Романът не държи да помня датата, на която съм го започнал, нито очаква бельо за рождения си ден.

Романът слуша само музиката, която аз слушам, гледал е само филмите, които аз съм гледал, и е чел само книгите, които аз съм чел, затова винаги имаме тема за добър разговор и винаги сме на една и съща страница. Романът няма бивша, за която да си мисли в онези дни, аз също.

Романът няма предпочитания за прическата, дрехите, хигиената, обеците, здравето ми. Той никога няма да ми каже, че не харесва нещо в мен, което е там нарочно; точно обратното, той ще попие като гъба най-добрите ми черти, но не и преди обективно да ми е показал най-лошите. Той обича и цени начините, по които правя всичко, просто тихичко се надява точно тази вечер да избера да правя него.

Романът цени съвършеното изречение повече от незавършената глава. Обаче не би я върнал.

Романът няма любима поза или място за секс и притежава редкия дар на титаничното търпение. Той свършва само веднъж, неизбежно едновременно с мен.

Вчера Миша ми каза да си домъкна задника в осем и половина. Аз я питам “Вечерта ли,” а тя ми се хили отсреща… безбожие, да ходя да благотворя толкова рано! Как да е, ще го помисля. После пък, по време на обяда си, видях Боби и Роси, които общо взето управляват местния Кръст, та и те ме ръчкаха. После и София ми прати есемес. И Ина в IRC. Яко жени в тоя Червен Кръст.

Все едно. Събуждам се в класическото 7:57 и набързо планирам почти започналия ден. Мия се, изпразвам си раницата от субстанция и учебници, хапвам малко, пия хапчета, тичам и в крайна сметка съм там почти на време и за първи път преди Миша.

Казват ми, че ще ходим да връзваме мартенички в някакъв дом. Кой дом, джанъм? За инвалидите. Настръхвам, и далеч не ми идва на акъла, че това е само първото от много настръхвания днес. София ми е разказвала за там, как хората нямат никакво желание за живот и същевременно колко са яки с вижданията си за него, и как ти го осъзнаваш. Тя е ходила преди, разбираш ли, и я е страх, а мен питаш ли ме?

След като частично сме се събрали, потегляме към гимназията, за да намерим Катя и Васко, у които са повечето мартеници. Намираме ги, но стоката не е у тях - не можем да идем без мартеници! По този случай част от групата отива да отметне това, докато ние вървим в посока Казанлък и преминаваме покрай разни едноименни езера и бирени фабрики. По време на дългия път се забавляваме освен с околните миризми и с пияните истории на София. Малко след десет сутринта стоим отпред. Изглежда пусто и старо. Вътре сме.

Г-жа Прандева е социален работник към този дом. Тя усмихнато ни казва да изчакаме малко докато говори с директорката. Минута по-късно вече сме при последната, която ни приветства. Облечена в изсветляла вечерна рокля, която не й стои добре от поне петнадесет години, тя ни обяснява колко е хубаво, че идваме ние тука сега да помагаме на хората, и за ентусиазма и за другите неща, които - прозявайки се - съм чувал във всеки друг социален дом.

Прандева ни води по стълбите до последния етаж, откъдето по план започваме отгоре надолу да щурмуваме стаите на неочакващите хорица с пожелания заживот и здраве. Заведението е конструирано в най-добрите традиции на социалистическият кубо-деформизъм и съчетава в себе си елементи ту от училище, ту от почивна станция, но неизменно в очи се набива един ужасен, изстрадал жълт цвят – къде пречупен през прозореца, къде корозия.

На първото стъпало помирисвам храна. На второто – миазми. Докато драпаме, все още с усмивки, виждам някои от хората в колички или на патерици. Горе се разделяме на две групи, понеже всеки етаж има две крила. Вратите на стаите са плъзгащи се. На някои висят катирани, но повечето са заключени отвътре. Първо нямам много смелост да вляза където и да е и ентусиазираните момиченца лесно ме изпреварват. Със София влизаме при три женици, които много ни се радват. Усмивките им ми подсказват, че наистина правя нещо добро, а нормалността им вдига поизчезналия ми кураж. Трябва да повдигна ръката на една от тях, за да мога да завържа мартеницата.

Отново на коридора, където слънчевата светлина е ужасна. Всичко е като във филм. Реквием за мечта или нещо такова, издухано.

От последната врата вдясно стърчи силуетът на рошава мъжка глава. Стърчи на ниво малко под коляното ми. Приближавам се и виждам изкривените черти на лицето му. Той стои на колене и на две ръце, които не контролира много умело. Не може и да говори и май не разбира напълно за какво съм там, само знае, че не трябва да се страхува от мен и ми позволява да му вържа мартеничка и да му пожелая здраве.

Никога преди това не съм осъзнавал какво казва това пожелание; не и в такава степен. Никога преди това не съм си давал сметка, че в определени ситуации то е лицемерно и саркастично и служи по-скоро за личното изкупление на пожелаващия.

Прандева се усмихва под очилата си и ми казва, че вътре в стаята има още един човек, когото мога да зарадвам. “Гошко, Гошко е вътре.”

Миризмата е непоносима, но пък твърде малка, за да отговаря на картината пред мен. Благодарен съм, че пердетата почти не допускат светлина.

Гошко лежи сгърчен в постелите си. Долните му крайници са деформирани или наранени до неизправност. Ръцете му са невъобразимо свити. Гурелясалото му лице е безкрайно застинало в крива гримаса, може би в следствие на спазъм, а може би от мъката. Въпреки всичко разпознавам опита му за усмивка и го оценявам най-искрено. Опитва се да каже нещо, но не разбирам какво. Част от ритуала с мартеничката е да му пожелая всичко най-хубаво. Смея се над себе си. Казах му “довиждане” и той ми отвърна.

Гумени колене. Защото току-що си проумял нещо за живота, нещо много по-истинско от колата, жената или любимата ти песен, но и нещо много по-необяснимо.

На долния етаж срещаме и поздравяваме доста жени в колички. Някои са изгубили краката си, други никога не са ги имали. Социалната работничка уж има работа, но преди да отиде да се разплаче далеч от погледите ни, ни казва да не изоставяме родителите си, когато остареят.

Като онази приказка за снахата и дядото и сметището. Онова в приказката обаче е село. Хората са малко и още по-малко са излишните. В града е пълно с дефектирали машинки, и по този случай сме им направили бунище. Мирише подобаващо.

Докато вървим из етажите, София ми обръща внимание на часовниците. Нито един не работи, освен този в офиса на директорката. На него пише “Пайнер.”

На втория етаж ослепяващ мъж цитира Библията. Беловлас, небръснат, закачен за леглото, безнадежден човек със сълзи на очи ми говори за надеждата, и как никога злото не трябва да победи над доброто, над теб. Ебати.

Над партера е най-спокойно. В стаята за сбирки разговарям с една баба, която ми споделя вижданията си за любовта, и как сексът е нищо без нея, и други такива неща. Не й е трудно да спечели първото място за нелудост в тази лудница. Тук е и олимпийска шампионка - от специалните игри. Не искаме да си тръгнем веднага и слушаме един чичо, който разправя как като изтеглим войските си от Ирак, Турция ще ни нападне и превземе. Нормалните политически бистрения, които ще чуеш във всеки парк и пенсионерски клуб, само че днес са без крака, разбийш ли - както самият той често казва. Един от санитарите продължава темата за войната и я обвързва с нас, защото тогава именно доброволците на Червения Кръст изваждат ранените в тила. Другите вече са долу и ни викат. Казваме “чао” на всички и оставяме мартениците, които не сме вързали, на това, което би било рецепция, ако това беше почивна станция.

Трябва ми малко време да се осъзная, бавно да усетя всеки пръст по краката и ръцете си.

Вървя.

Денят, в който написах това, завинаги промени погледа ми върху живота. След него времето ми изглежда по-кратко, мисленето по-безсмислено, краят по-сигурен, а съжаленията просто не на място. Не очаквам след тези две страници някой друг да претърпи подобна метаморфоза; но ако са ви провокирали, ако поне за мъничко сте се замислили, значи трите години писане са си стрували.

Невъзможното се случи - сайтът на Софийски Университет Свети Климент Охридски беше осъвременен по случай 120 годишнината от пускането в действие на стария сайт. Колеги, да празнуваме!

Емил включи кабела на китарата си в усилвателя. Чу се неизбежното дразнещо бръмчене, но той не бързаше да го прекъсва. Постоя малко така, с празни очи и тежка китара на коленете си, докато Камен не го прекъсна с ръкомахане, неразбрал дали и кога трябва да бие четири палки. Емил се изправи без отговор и без да поглежда някой от двамата. Засвири бавно, измъчено. Тон, отзвучаване, тишина, и няколко вечности по-късно друг тон. Вените по дясната му ръка изпъкнаха изведнъж, затуптяваха все по-бързо и скоро заглушиха реалността. Той затвори очи. Беше нощ и върху магистралата се изливаше цялото небе. Седеше на задната седалка и апатично гледаше изтичащото вдясно поле. През неравни интервали време очите му се спираха на някое дърво, случайно израснало в по-интересна форма от другите. Ритмични акорди започнаха да приемат формата на сега сивеещите ниви отдясно. Чувстваше се сам и изгубен и му беше студено и най-вече беше в кола, която бавно вървеше към нищото. И все пак не можеше да откъсне поглед от полето вдясно.

Ярка светлина избухна над земята, последвана веднага от грохот. Камен удряше барабаните бавно, но със устрема и яростта на впрегнато за последен път животно, а малките светлинки на отдалечаващи се селища и заводи разказваха, че инструментът му имаше и високи тонове. Голите му крайници се стоварваха върху кожите с тежестта на десет-тонни чукове, както падаха светкавиците вдясно, мастилото се разпъваше по мускулите му по-финално от последната точка на прочетена книга, потта му летеше като куршум в сцена на забавен кадър и можеше да бъде спряна колкото горски пожар. Басът на Момчил разболяваше сетивата, бързо люлеейки се с неправилния ритъм на плюшените зарчета, които висяха от огледалото за обратно виждане, където със затворени очи се оглеждаше Емил. И тогава запя. Или по-скоро завика, или по-скоро зарева. Нямаше значение, защото наводнената магистрала беше пуста, а в колата нямаше шофьор. Не, нямаше кой да ги чуе по пътя към края на света и отчаянието, което това носеше, се усещаше болезнено ясно във всеки малък звук на тази малка песен.

Емил прогледна, срещна Момчил и двамата спряха да свирят едновременно. Излязоха от колата и я огледаха. Камен продължи древния и луд ритъм още едно разтърсващо време, или две. Беше боядисана в черно. Накрая остана да звучи само неизбежното дразнещо бръмчене, а зад един облак се показа нещо като слънце.

- Никога не я довършвай. Съвършена е.
- Не искам да я свиря повече.
- Добре тогава, че я записахме.

Учебниците по граматика по правило са пълни с правила, които бързо може да разделим на две групи - абсолютни и неабсолютни. “Камилата е животно” всеки ден, докато “Мъжът е по-добър от жената” е такова правило, което търпи изключения.

Десетият постулат на Бор Чвор е от втория вид; всъщност той не само търпи изключения, той би викал за тях с цяло гърло, ако ги имаше. Този постулат е на практика съставен от две отделни мъдрости, но те са пълноценни единствено взети предвид заедно, и гласи:

1. Ако разглеждаме хора според това дали отговарят на определен брой конкретни условия, например три, и ако ни се струва, че някой го прави напълно, т.е. покрива три от три, значи или не сме преценили правилно, или просто съществува друг, да кажем четвърти критерий, който е трябвало да бъде включен в първоначалната оценка, но не е, най-често защото не знаем за него, а по-рядко защото в пристъп на лудост не сме искали да признаем, че знаем за него (съкр. няма три от три);
2. Всичко е временно (инв. нищо не трае).

Макар че на пръв поглед изглежда малко дълъг, след няколко четения започва да звучи депресиращо, а след две бири е противозаконен, Десетият постулат важи поне колкото предните десет, вероятно дори и повече. Свидетелство за общовалидността на мъдростта на пророка Бор Чвор е директната му илюстрация в единствения съвременен български роман, обявен за Най-добър на републиката още преди да бъде издаден… или написан.

- Имам нещо като песен, но не е завършена.

- Всичко, което си струва, е незавършено – аз, ти, оня педал долу. Въпросът е дали ще си полупълен или полупразен - Момчил погледна бирата си, за да получи отговор на този въпрос - Или полупиян.

- Малко ги обърка тука поговорките - Емил вдигна своята бутилка и отпи.

- Наздраве.

В този момент от ръба на покрива изникна силуетът на Камен:
- Трябва да си купя чеснов сос!

В днешната серия на Улица Сезам ще се учим как се прави книга - не как се пише, защото всички знаем, че това е адски елементарно и изисква просто да седнеш гол пред пишеща машина; не, днес ще видим как са се печатали книгите преди Adobe (видях го от Бо).

Препоръчвам да го гледате със стара книга в ръка, примерно някоя от първите Библиотеки Галактика на неромантичния ви предпубертет, и да пуснете по сълза над случайно кривналите редове и букви, които за някой случаен трудовак са били повече, отколкото ще са някога за вас.

А говорителят явно е Зап Браниган.

HELL RIDE

Толкова много филми са добри, толкова много са любими; дори всеки втори е IMDB TOP 1. Но за колко филма можете да кажете, че ето така би изглеждал вашият филм? За мен тва е сефте. Шапки и маски на прилепи долу, Hell Ride е филмовото събитие на петилетката.

Боян Расате е мъдър. Може и да си мислите иначе, вероятно защото с действията си той показва една друга, по-темпераментна страна от себе си, но думите му обикновено не казват почти нищо друго освен “Боян Расате е мъдър” (с гласа от трейлърите).

Та значи, Боби ходи на един митинг на едни гееве. Това вече го обсъдихме. Там той вилня и биде арестуван, а впоследствие и осъден на шест месеца пробация. Това означава, че още пет месеца и малко той ще ходи всяка седмица до РПУ-то и ще говори за детството си с един мустакат чичко и накрая ще се прегръщат - напълно хетеросексуално, разбира се. По този случай Боби казва, че “е на достатъчна възраст, за да може да бъде оказвано върху [него] някакво превъзпитание - още повече, че [той] вярва в това, което прави. Ние ще правим това, което трябва да се направи, и няма да се повлияем от това дали има опасност за нас и дали ще последват наказания.”

Хвала, Боби! Браво! Ако всички престъпници, педофили, бесепари, гееве и изобщо всичките отрепки възприемат здравия ти поглед - и нека! - върху нещата от живота, мисля че трудно ще ги озаптим с един-два хвърлени камъка по време на мирния им митинг или някаква си Конституция; сборът от тия неща за такъви силни българи ще има спиращата сила на мушица в предното стъкло на устремен голф три.

Батман Две е много добър филм, но е маса далеч от топ 1, топ 3 или дори топ 100 филма на всички времена. Споделих това случайно, просто защото това е една лесна и именно за това любима тема, а напоследък - видимо - не пиша романи.

Така както аз го виждам, всичките имаме основно три избора пред себе си - да изпаднем в дива полемика дали има смисъл от този ден, да напишем нещо по темата или да заебем. Кво ще го бъде?