Публикации от раздел 'Класика' ↓

За всички ситуации, които не са изрично описани, ще пише и важи следното общо положение: бъди добър с другите, не в смисъла на библейско добро срещу библейско зло, а в смисъла на не бъди неприятен тъпак. Бъди адекватен, смирен и работлив, без значение дали береш къпини или правиш секс с любовта на живота си. Къпи се възможно най-често и не се дехидратирай. Вярвай на всички, които все още не са те предали, и после вярвай на тези, които са. Спортувай, ако можеш. Смей се на всичко и всеки, но добродушно. Спи често и по възможност не сам.

За господ ще пише, че ако толкова много ти трябва нещо подобно в живота, най-добре си избери един човек – майка, спътник, дете, а защо не и тримата – без който нищо никога няма да бъде същото. Нека той бъде твоят господ, а ти дай всичко от себе си да бъдеш безгрешен пред всевиждащите му очи, да не го нараняваш и да бъдеш негов достоен и смирен поданик, дори когато е невидим за очите и не отговаря на молитвите ти.

За лъжите ще пише – това е взето от пророка Марк Твен – че малките лъжи между хората не са нищо в сравнение с големите лъжи на народите и държавите, така че лъжи на воля, стига да не нараняваш никого и стига да не си президент на народ и държава.

За хората ще пише, че всеки се ражда и всеки умира и това определя най-истинския страх, който имаме: че всичко е временно. За това съвсем човешко е да осъзнаваме тази тъжна реалност, но и мъничко божествено в случаите, в които тъпоумно отказваме да го направим.

За отвъдния живот ще пише онова за мастурбацията и нека всеки да реши сам за себе си дали го иска.

За любовта ще пише, че е трудна и фантастична работа и че се състои от три части, всяка от които още по-трудна и фантастична от предната: първо да намериш някого, за когото чувствата ти са толкова разнообразни и могъщи и кристално ясни, че всеки ред от всяка песен, всеки филм, всяка книга, всяка картина, които видиш, да се отнася единствено и само за неговите душа и ръце. После този някой трябва да се чувства по подобен начин спрямо теб, за което – понеже религията ни си няма бог, на който да се помолим – даваш всичко от себе си, и пак никой не ти съобщава дали ще стане. Ако това досега не беше достатъчно невъзможно, то последната част е просто да не осереш нещата.

За изкуството ще пише, че дори Бах не се е родил научен, и че дори рисунка като на петгодишно дете ще направи повече за света от гледането на Биг Брадър. Всички мислещи хора са обречени да бъдат артисти и друг наш пророк, Кърт Вонегът, ще ви каже, че правенето на каквото и да е с ума и с ръцете, създаването на каквото и да е, прави душата да расте, а какво друго има смисъл?

В тази точка ще пише още, че като артисти, голямата ни мисия в живота е да се научим да изразяваме мисълта си възможно най-ясно и директно, като в този дълъг процес не бива да позволяваме старческата деменция и всеобщата глупост да ни отнемат малкото красиви мисли, заслужаващи да бъдат изразени ясно и директно.

За момичетата с хубави дупета ще пише ако им е възможно да носят клинчета. За момичетата без хубави дупета ще пише ако им е възможно да не го правят.

На първа страница ще пише, че тази религия се разпространява под Creative Commons или друг сходен лиценз, така че всеки да я изповядва – или не – без страх от гонения и да я променя без някакви особено велики схизми.

На първа страница ще пише още, че това не е религия, а по-скоро учение, защото в това учение не е задължително да присъства господ. След това ще пише, че не е учение, а по-скоро лайфстайл списание, защото аз нямам диплома за учител, а просто споделям в писмена форма възгледите си за няколко битовизма. Във всеки случай тази първа страница ще завършва с една моя любима будистска притча и по-точно с последните думи от нея, идващи право от вселенските уста на Буда: „не вярвай в нещо, без значение къде си го чел и кой ти го е казал, дори и аз да съм го казал, ако това нещо не съвпада с твоя разум и твоето разбиране за нещата.“

Мисля, че едно от наистина най-смислените човешки изобретения е одеалото. Единственото, което не ми харесва в одеалата, е че са склонни да се разместват от краката ми, което си е отвратително рано сутрин, особено този сезон и особено като спя сам.

Няква тъпня, която измислих преди малко за новата си група:

Ей, ти си кифла
а аз съм гладен
и на мисия да разбера
дали пълнежа не е гаден.

Обречена е да стане турбо хит сред малките подмокрени идиотки. Между другото, имам нова група. В този ред на мисли ще трябва да помоля групата No Recharge да се въздържат от използване на горния текст – колкото и да е тъп – моля.

Най-симпатичното обяснение в чувства, което съм получавал напоследък:

1: ти си..
1: като да се сещам за нещо от детството си
1: което ми е направило впечатление
1: но не знам какво е да го усетя като ‘голяма’

Веднага, след като й казах колко мило ми е станало, тя между другото спомена, че съм лайно. Така е понякога.

На второ място:

2: obicham te
2: no dnes e 1vi april
2: huh v sushnost kolko po qko bi bilo da ti kaja sushtoto neshto utre
2: i bez tova nqma znachenie :)

Доста скрита сила има в днешната младеж като стане въпрос за такива речи. Тази между другото също ми е казвала, че съм лайно. Така е понякога.

Номер три няма да я цитирам, защото е дълго и изтормозено и звучи малко все едно аз съм го писал, а никой не иска да чете такива неща. Чест й прави, че все още не ме е наричала лайно, но това, като всичко останало, е временно. Всъщност тя още си мисли, че не мога да наранявам, но това е просто защото ме познава съвсем отскоро, не знае какво съм правил на горните две (и на всички други) и освен това засега ме води с минималното, но убедително 1:0 в играта на нанасяне на болка. Така е понякога.

В интерес на истината аз никога не съм получавал истинско любовно писмо или истинско любовно обяснение или изобщо някакъв жест, който да изразява точно това. Тук е мястото да разкажа нещо малко встрани: имам една приятелка, вероятно най-добра приятелка, макар че този епитет означава малко за мен – повече за това после. Та тя ми е споделяла, че има нещо като парола, нещо, което ако бъде направено от някой мъж за нея, автоматично ще я накара да се омъжи за него (или поне да го иска всячески). Естествено, че не мога да кажа каква е тази парола, бога ми, тя е тайна и ще си я отнеса в гроба, но мисълта ми е, че аз нямам една конкретна такава. Може би защото бих се оженил веднага, не знам. Но ако имах такава парола – или пет, например – доброто любовно писмо сигурно би била една от тях.

Но за да се класира изобщо, ще трябва да звучи по-малко като мен и повече като някой отсреща. Ако исках да си пиша писмо сам, сигурно щях да си напиша писмо сам, нали. И щеше да е супер яко.

За най-добрите приятели – всичките ми приятели са най-добри и издигането на някой по-специален и по-равен и по-по-най би било лицемерно и обидно за другите. По този случай имам една малка басня. Преди да имаме пералня, т.е. допреди оня ден, прането ми в големия град се случваше по приятели с перални и по-конкретно при моите симпатични другарчета Екатерина, Иван и Славена (по азбучен ред). Веднъж майка ми ме попита къде се пера и аз й казах „у приятели.“ Тя се засмя и каза „добре, щом имаш чак толкова близки приятели,“ на което аз отговорих „мамо, аз нямам друг вид приятели.“ И наистина го вярвам.

Имам един принципен въпрос: плагиатство ли е, когато слушаш някаква песен и чуеш най-яката рима на света и по-късно се окаже, че текстът всъщност не е това, което си чул – или с други думи това вече мои рими ли са и мога ли да ги ползвам, или не?

Отскоро се опитвам, всъщност полагам нечовешки усилия, да бъда будист, което не е никак лошо. Цялата работа с биването на будист е да си много, много сдържан – през цялото време. Буда обаче има странно чувство за хумор и точно когато се уча да бъда такъв, той ми пусна един след друг най-прекрасния човек и най-антипатичния човек. Ходи бъди сдържан като искаш да крещиш за правене на деца или за рязане на вени и прострелване в коляното.

Впрочем тоя Буда май изобщо не ми харесва усмивката. Не ме оставя да се усмихвам нито широко, нито за дълго.

Защо би било по-трудно да съм християнин, например: проблемът ми с отвъдното и дедите, които те гледат от звездите в „Цар Лъв“ и така нататък, е че не искам да вярвам, че мъртвите ми близки – или изобщо всеки друг мъртъв – са свободни да ме гледат всеки път като мастурбирам. Съжалявам, но организирания монотеизъм въобще не предразполага към весели чикии.

Първо и най-важно, винаги оставяйте книгата на страница, чийто номер значи нещо за вас и се помни лесно – вселенски числа като 42 или 69 или 78, например. Така няма да се налага да търсите отбелязка и за целта да ползвате касова бележка, която освен, че е твърде малка, за да бъде изобщо полезна в тази си роля, предстои да се окаже, че ви трябва спешно за нещо друго или пък цапа и оставя петна навсякъде.

Сега сигурно е уместно да кажа, че не пиша тези съвети нито като писател, нито като читател. Едното защото като писател притежавам невероятния рекорд от нито една завършена работа – рекорд, който бият дори децата в трети клас. Другото защото допреди две или три години бях прочел общо десет книги, девет от които детски и с ей толкова големи букви.

Освен това пиша грозно.

Обратно на темата: никога не отваряйте лоша книга втори път. Някои хора ще ви кажат, че лоши книги няма и че всяка е добра за някого. Бидейки това така и дори в идеалния случай, в който сте живели живот, напълно лишен от лоши книги; както и в обратния, в който сте свикнали да страдате от лошо написаната книга и вече не ви прави впечатление, има безотказен начин да разберете кога една книга е лоша – не по принцип, а за вас лично. Това е и основната разлика между лошата и добрата книга: добрата със сигурност не ви наранява, освен в случаите, в които е хвърлена по вас.

Също никога не ходете на курсове по творческо писане. В края на единствения си такъв зададох следния въпрос, който все още ме вълнува: помага ли въздействието на алкохола на писането? Преподавателката, известна писателка, се обиди и реши, че я питам дали не е алкохоличка, което както се вижда от въпроса ми просто не беше въпроса ми. Другите колеги пък ме заклеймиха като баси тъпака.

За протокола искам да отбележа, че безмилостната атака срещу трупа ми не спря дотам и ордата продължи с по своему блестящия контра-въпрос кой струващ си писател е имал проблеми с алкохола. Под „по своему блестящ контра-въпрос“ имам предвид, че може би прави смисъл в някоя друга вселена.

Със сигурност не Стайнбек, Фицджералд, Хемингуей или Джеки Лондон, който случайно има и роман по въпроса; едва ли и По, Дикенс, Джойс или Фокнър, който умира, падайки пиян от кон. Със сигурност не и който и да е руски класик или модернист – в крайна сметка къде и кога се е чуло и видяло някой да пие в държавата, в която има мерна система специално за водката. На последно място, аз също съм прекарал известно време и под въздействието, и пред листа, и двете заедно, та се чудя.

В ретроспекция може би въпросът ми е бил горе-долу толкова адекватен, колкото ако бях питал дали самоубийството помага на писането. Така да бъде – ходете на курсове по творческо писане, но моля ви, не спирайте да задавате тъпи въпроси.

Ако след или преди посещенията на подобен курс изпитате нуждата да пишете, пишете на езика, който познавате най-добре и го ползвайте така, все едно никой никога няма да има нужда да превежда написаното. Как стигнах до последния съвет?

Любимият ми писател звучи прекрасно на английски, все едно целият език е измислен само и само да може той да пише на него. Преводите му на български обаче са плачевни и винаги са били, като четенето им е дълъг и тегав процес, през който се чудите защо изглежда, сякаш преводачът е заместил всяко оригинално изречение с по три от своите. Дълго време се опитвах да си обясня как се получава така, докато не реших да преведа една страница от него и да я сравня с публикуван превод, който не бях чел предварително. Когато видях, че двата текста на български са почти идентични – моят, разбира се, малко по-сполучлив от другия – всичко ми стана ясно.

В завършената работа на великани като Марк Твен и Елин Пелин всяка дума е на мястото си и всеки опит да бъдат разместени неминуемо ги лишава от цялата душа и от по-голямата част от смисъла им. Ако искате да се занимавате с това, с което са се занимавали те, бъдете готови да имате куража и доблестта да заковавате изреченията си с чук, да циментирате всичко, преди да се подпишете под него. Това, което пишеш, е това, което си, и всяка възможна промяна в словореда издава пластелинена душа.

Ако някога си се чудила дали би могла да пишеш, навярно сега е не по-лош момент от когато и да е да опиташ. Ще ти подскажа как се започва: от нещо познато. Първият ми разказ е от пети клас и следваше сюжета на видео играта Макс Пейн. Сигурен съм, че един разказ от три страници, написан с разкривения ми детски почерк (който всъщност не е еволюирал много), и с фабула, изцяло открадната от компютърна игра, в която се стреля, не е нищо впечатляващо. Никой и не го е искал, най-малкото аз.

Но там е работата с началата – в общия случай те са далеч от съвършенството, но още по-сигурно е, че са необходими за евентуалното достигане на някакво ниво някога. Елементарната истина е, че ако никога не почнеш да пишеш зле за глупости, никога няма да пишеш добре за смислени работи. Така че ако например добре познаваш нещо като видовете грим, например – макар и за някои да звучи малко глупаво, но те са баси тъпаците – бих предложил и дори окуражил да пишеш за тях. Не е като да не са възможни хиляда и една метафори за прикриването на лица, души, несъвършенства, оттенъци и така нататък, което си е малко или много вечна тема в писането.

Едно последно отклонение в тази точка: някои начала са си съвсем съвършени и не могат да се случат по-добре.

Нещо кратко: ако животът ви предлага сюжет за книга, моля ви, не се задоволявайте само с написването й. Един добър герой никога не би се задоволил с това. Добрите герои изобщо не четат.

Последно и най-важно, пишете всичко. Никога не задържайте нищо за края, никога не крийте от евентуалния си читател. Бъдете откровени с него. Знам, че това е противоестествено, но ако се правите на хитри и криете най-интересното за последната страница, новина! – това, че страницата е последна, не значи, че не може да бъде прочетена в началото, или че ще бъде прочетена изобщо. В писането, както казва поетът, всички дрехи вече ви пречат. Трябва да сте гол като гол охлюв, за да му запука на някого за вас.

Мисля, че най-голямата разлика между литературата и живота е, че в книгата или филма истината и развръзката стават ясни преди края. В живота обикновено е обратното.

Бих искал да използвам случая и да ви помоля да не криете истини и развръзки за края както в творчеството, така и в ежедневието си. Сигурно защото цялото ми поведение е оформено абсолютно и само от филмите, които съм гледал, и в по-малка степен от комиксите, онези десет книги и няколко музикални групи, но за мен е просто ненормално някой да пази развръзката за последния момент и да се радва, че само той си я знае. Дори архи-злодеите в киното използват първия възможен случай, за да си кажат всичко и да им олекне.

Нещата трябва да се знаят и да се разбират и да се казват и да се споделят. Това им е най-важната функция, мисля.

Защото ако ти не ми кажеш дали плачеш от тъга или друго, за мен сълзата в окото ти ще бъде само нещо мокро и солено, за което сигурно съм виновен аз.

Цвят?
На много топло мляко
с щипка недокрай разбъркано какао.

Даде ли ми,
ще пия само нея.
Нито бързо, нито жадно, но изцяло.

Тя има цвят
на много топло мляко
с щипка недокрай разбъркано какао.

sridhar: tell me your name
sridhar: i need that for further proceedings
Wayne: It’s Wayne
Wayne: Bruce Wayne
sridhar: thank you

Накратко сцената е басейн на морски курорт в 5 сутринта, героите са свити на два съседни шезлонга и зъзнат. Има замесени две бири. Някъде от другата страна на басейна се върти бъхлив пес.

ГАЛЯ
И как ти хрумна да напишеш книга?

ЕМИЛ
Еми аз не съм я написал…

ГАЛЯ
(прекъсва го)
Извинявай, че те прекъсвам, но те питам просто защото и аз съм си мислела разни такива работи. Разни герои, разни работи си приказват. Но не съм седнала да го пиша, не мога да се реша нещо.

ЕМИЛ
(дълга пауза, през която се усмихва. Докато говори гледа настрани)
Знаеш ли, когато си в таксито късно вечер и навън вали и дъжда се стича по прозорците и размива всичките светлини, когато шофьорът мълчи и си пуши цигарата и шибания дъжд те пръска от отворения прозорец, когато по радиото има само шум. Е там е моята история, нещо точно такова искам да напиша. Или когато тичаш четири километра сам на стадиона и не знаеш какво да очакваш и просто главата ти е празна, разбираш ли? И няма никакво значение дали е най-великият роман на света или никой не иска да го издаде, защото всички светлини са размити и всичко по радиото е шум. Тая цялата работа с писането трябва да я правиш само за себе си или най-много за майка си, никой друг няма значение и тяхното мнение няма значение. Така че седни и пиши, щом имаш за какво.

ГАЛЯ
Аз едва ли, но ти определено трябва да пишеш.

Галя оставя бирата си на земята, става и си оправя блузона.

ГАЛЯ
Искаш ли да се качиш горе?

Седя и си мисля как някъде живее един човек, чийто живот е много скучен и напълно лишен от интересни събития и седи и си мисли как някъде живее един човек, чийто живот е доста странен и съвсем наситен с интересни събития и седи и си мисли как някъде живее един човек, чийто живот е много скучен и напълно лишен от интересни събития.

Един от първите ми детски спомени е масата на село. Не знам какъв е поводът, но къщата гъмжи от живот. Всичко е оцветено в глъчка и весел шум. На масата, над която все още главата ми едвам се подава, се разменят съдове от различни естество и с различно съдържание. В центъра на всичко е порцелановата солница, която е разделена на две части – една с готварска сол и една със самардала. По количествата, останали в солницата, не остава никакво съмнение кое е по-популярно. Всички тези различни хора срещат за малко съдбите си чрез отрудените си ръце, които топват намазнени пръсти в зелената сол. И през ум не би минало на когото и да е тук, че това не е санитарно или хигиенично. Тези хора още носят в себе си добре забравеното вече умение да споделят всичко в живота си един с друг, и те ме вдъхновяват.

Рецесията, в която се намира света ни в момента, комбинирана с климатичната промяна, е едно тъжно, но много ефективно послание, от което всички ние вече разбрахме (или е крайно време да разберем), че статуквото не може да бъде запазено и че имаме нужда коренно да променим начина, по който разбираме и правим всичко. Моята зелена идея не е особено иновативна, напротив, тя е изначална за цивилизацията ни: време е да си припомним как да споделяме – както всички свои технологични постижения, така и отговорността за всяко едно от тях.

През изминалите две десетилетия човечеството показа ясно, че споделянето изобщо не е задължителен синоним на комунизма. Само с помощта на интернет беше създадено ядрото на една нова, по-добра операционна система, която днес успешно задвижва по-голямата част от световната мрежа. Вече почти всяка значима корпорация, а на места дори и малкият и средният бизнес, инвестират в изчистването на своите въглеродни емисии, което далеч не е достатъчно, но е едно добро начало. Сериозните промени тепърва предстои да започнат чрез глобалните законопроекти и регламенти, които ще бъдат измислени и подписани от големите „играчи,“ или казано другояче замърсители – САЩ, Китай и Европа. От тяхната комбинирана политическа воля зависи дали и доколко ще бъде ограничено замърсяването на въздуха и съответно скоростта на климатичните промени. Всички тези начала, тези нови неща, немислими само преди 15 или 20 години, са плод на ясното осъзнаване, че всички ние – като раса – споделяме тази едничка планета Земя, и в тази си роля неизбежно трябва да споделим и абсолютно всичко, което създаваме – и доброто, и лошото.

В технологично отношение тази промяна в манталитета е значителна и вече се усеща в ежедневието ни. Над 80% от сървърите, в които се „случва“ Интернет, функционират благодарение на Линукс – ядрото на операционна система, което започна от един човек през не толкова далечната 91ва и за 18 години завладя света. И досега се разработва и разпространява напълно свободно в смисъла на това, че всеки човек не просто не заплаща, а е дори препоръчително да я инсталира на колкото компютъра иска, да я даде на приятел и ако може, да побърника малко в кода й, за да я направи по-добра за всички. Подобен проект е фондацията Мозила, която направи браузър по същия модел и който е много вероятно да употребявате в момента, четейки тези редове. Със сигурност често ползвате и Уикипедия, енциклопедията, в която всеки един може да чете и пише за абсолютно всичко около нас. Самият й създател Джими Уейлс гледа на проекта като на един вид фолклор, само че създаден с нови и по-добри инструменти – като на споделено общочовешко познание за света, което – очевидно – не бива да струва пари и да бъде повлияно от чиито и да било икономически интереси.

Отчасти следвайки модела на Creative Commons лицензите, които позволяват на творци във всякакви сфери да обменят своята работа свободно, миналата година компании от равнището на IBM, Nokia и Sony се обединиха под името Eco-Patent Commons – организация с цел патентите върху технологични нововъведения, които намаляват отпадъците, замърсяването, енергийната зависимост и климатичните промени, да са свободно достъпни за всички. Логиката зад това е проста: да позволиш на целия свят да използва по-чисти и екологични продукти без съмнение е много по-полезно, отколкото да гарантираш индивидуалните печалби на човека, измислил дадения патент. На пръв поглед проектът изобщо не е икономически смислен, но е крайно време първо корпорациите, а после и държавите да приемат вече кристализиралия факт, че икономическото развитие трябва задължително да се обвърже и с екологичните интереси на цивилизацията, а където това е невъзможно – да отстъпи на втори план. Добър пример за тази симбиозна посока са хибридните автомобили, модел на които вече се предлага от всеки голям концерн. Но има най-вече нужда от правосъзнание на най-високите инстанции; световните държавни глави, сред които вече има и Нобелови лауреати за мир, трябва в бъдеще да работят за създаване на глобални законодателни регламенти, ограничаващи вредите от производството навсякъде.

Преди няколко дни сър Тим Бърнър-Лий, създателят на Интернет, сподели – макар и полусериозно – че съжалява за двете наклонени черти след http при изписването на интернет адресите заради изгубените от тях милиони литри мастило, листове хартия и часове труд. Ако съотношението на споделени ползи и отговорност на всеки един от нас стигне до частица от неговото, планетата ни ще може да си поеме дъх.

* самардалата (nectaroscordum siculum subsp. bulgaricum) е уникално тревисто растение от семейство Лукови, чиято употреба като подправка е широко разпространена в Старозагорско и Сливенско. Избрано е от жури в Холандия за луковичено цвете на 2008 г. Пчелите са луди по нектара му.

meta: Blog Action Day всъщност беше преди пет дни. Участва и в ей тоя конкурс. Като цяло съм станал доста тъп и ако мислите, че пиша отвратително, споделете – можем да си организираме клуб или поне приятна вечеря.

meta2: А НИЕ СМЕ БЕРОЕ, ВИЕ – НЕ!

Скъпи г-н Еленков,

пиша ви относно вашия „гид за писане.“ Дори и да трябва да насочи някого, както пише в неговото описание, да пише по-добре на български (или на някой друг) език, той определено не го прави. Това ни притеснява, защото вашият сайт е трибуна, към която са вперени погледите на много млади хора в родината, и като дойде един ден денят, в който те пожелаят да се ограмотят – дано да е скоро! – те ще черпят знания именно от вашата публикация, а не от учебника за пети клас. За момента не можем да го препоръчаме с чисти сърца.

Относно смислените правила – да оставим доколко смятаме, че са смислени – във вашия документ намираме изключително само изключения. По-долу сме събрали няколко питания и конструктивни критики, които, разбира се, са съобразени с факта, че това е само работен вариант и са в голямата си част само съвети, родени от големите ни и добри сърца.

В прегледа на вашата публикация работихме с г-н Владо Лазаров, за това се среща и множествено число. Работихме е малко пресилено, всъщност си пишем в Skype (правилно ли го написах?).

Първо се питам защо започвате документ за писане на български с правилата за писане на латиница? След това се питам защо продължавате с правила за изписване на търговски марки? Това ли намирате за най-важна възможност или особеност на езика ни? Още нещо – в собствения си гид прекрачвате това правило. Вж. „Станчо бе, счетоводителят ни, е богът на ексела в офиса.“

Един основен проблем на вашият гид – поне в точка първа той се състои само от примери, но няма нито едно добре систематизирано правило (разликата между добре систематизираните и вашите правила, освен, че първите са добре систематизирани, е и че първите имат аргументация). Липсват каквито и да било източници, за това предполагаме, че сте завършил поне българска филология. Ако е така – задължително трябва да бъде споменато в началото или края на документа.

За акронимите – децата в пети клас знаят, че SMS всъщност се изписва като есемес, защото се води чуждица и като такава може да се открие в речника на чуждите думи. Ще ви помоля занапред да проверявате примерите, които ползвате, в съответните източници.

Не разбрахме защо спортните тимове се изписват на кирилица, а музикалните групи и марки – не. Още нещо – Берое не е официалното име на нашия футболен отбор. Берое може да се разглежда като едно от многото антични имена на град Стара Загора, както и като името на стария роботостроителен завод в същия град. За да се разграничи отборът от предните две понятия, би трябвало да се изписва като ПФК Берое.

Още нещо – защо музикалните групи са на латиница, а имената на изпълнителите не са? Албумите на Джей Зи в българските магазини са всъщност на Jay-Z. В last.fm тагвате ли mp3-ките си с българското му име? Моля, аргументирайте се.

Email ще срещнете с тире на доста места, включително и един скромен сайт за email услуги, наречен hotmail.com, както и в повечето речници. Преценихме кой е по-голямата институция и в крайна сметка не сте вие.

По отношение на www – не се изписва отпред не заради краткост (то е кратко), а защото е предпоставка за лоша web култура. В някои контексти пък не може да си позволите да пропуснете http.

Точка две се казва „Пунктуация (точки, запетаи).“ За съжаление обаче за точките е споменато само, че трябва да се избягват, особено когато са в пакет от три. За запетаите – нищо. А трябва!

После стигаме до новите думи. Първо, отвертка и бонбардирам не са нови думи. Второ, защо dj да е с малки букви? Отново ви молим да цитирате източници или да се аргументирате, ако вие ги мислите тия работи.

Mp3 плейър? Защо пък не устройство? И защо само плейър, ако наистина чете само mp3? Не сте написал нищо и за изписването на mp3 на български, за това импровизираме по свой си тертип.

За връзките просто грешите. Също сте сгрешили повечето от примерите срещу думата транслитерация. За последното се консултирайте със Закона за транслитерация.

Подчертан текст – никога в сайт – айде бе? Отново, защо?

„дати – 16 ноември 2006 в блог, но 20061116, когато слагате дата във файл или списък“ – какъв файл и какъв списък?

Защо „байт, килобайт, мегабайт, гигабайт, терабайт. Терабайти информация. Шест мегабайта“ са на кирилица, а не на латиница? Източник, аргумент?

За квадратните скоби – дори и списание TIME ги ползва в текста вместо бел. ред. Ако не вярвате на тях, защото не пишат на български, може да погледнете Beroe.eu. Има и други български сайтове, които може да сложим за пример тук, но те не искат да бъдат посочени от страх от вашите верни фенове. Феновете на ПФК Берое не ги е страх от нищо, разбира се.

За телефонните номера – пак липсва източник, Еленков! Ех, ще се наказваме. Предлагаме ви консултация с „Магическото число седем плюс или минус две“ на Джордж Милър, макар че дори г-н Милър не вади никакви конкретни изводи – за това се питаме каква е вашата психологическа диплома и/или издания.

Като цяло вашата статия ни матира по доста точки, както е видно от написаното досега. Повече обаче ни обърква последният редизайн на сайта ви, който честно казано е доста постен и малко грозничък – който ви уверява в противното просто не ви е истински приятел. Най-горе вдясно ще видите часа и датата на вашия компютър. По всяка вероятност те показват 2009, но сайтът ви – не. Искрено се притесняваме, че следващият ви дизайн ще изключва всякакъв CSS.

Поздрави,
Станчо и Владко

Ако четете редовно този блог, то сигурно си мислите, че пиша добре* – иначе няма логика да сте тука и сте някви тъпи. Ако имате или искате да имате собствен блог и сте ме избрали за свой собствен идол, то сигурно искате да разберете тайните зад моите изумителни умения в тази дисциплина.

Принципно бих казал, че ще пропусна очевидните неща, но няма как да ги пропусна, щото като чета тъпи блогове (към края ще се върна на това), очевидно те не са толкова очевидни. Още повече, че в писането няма място за неочевидни трикове. Писането е wysiwyg работа. Няма изходен код, който да се преобразува в двоичен, няма пластове боя, за да може най-горният слой зелено да бие на лилавко. Мъдростите, на които предстои да ви открехна, са все неща, за които без много усилие можехте да се сетите и сами.

Субстанцията съдържанието, смисълът, пълнежът

Трябва да пишете за нещо 1) конкретно, 2) което ви интересува и 3) което донякъде разбирате. Това изречение може да ви звучи прекалено опростено, но – о, шок! – в него се крие единственият абсолютно задължителен закон за съдържанието на една занимателна статия, да речем.

Примери за първото: автомобили, шоколад, плувни басейни. Лоши примери за първото: господ, платоническа любов, изкуството. Примери за второто: секс, пари, наркотици. Лоши примери за второто: сезоните, модна журналистика, програмиране. Примери за третото: програмиране, европейско право, поправка на колелета. Лоши примери за третото: секс, динозаври, (правене на много) пари.

Сега, за да видим как работи горното златно правило в истинския живот, трябва да си въобразим, че сядаме да пишем. Който си мисли, че ще сяда да пише откъслечни, почти несвързани и много абстрактни мисли, и че ще чака вдъхновение от белия лист, направо да си ходи – за него спасение няма, или поне не в този сайт. За него в този сайт има сочене с пръст и смях, и смехът не е от чаровните.

Преди да започнете да пишете, трябва вече да разполагате с формулирана идея, която да може да се синтезира в една дума или изречение. Когато имате своята дума, съпоставете я с първия критерий. Ако темата е конкретна, в главата ви думата ще се оцвети в зелено и ще ви бъде позволено да си я занесете на втори кръг. Ако темата е интересна поне за вас, озеленителният процес ще се повтори и ще стигнете до последното препядствие, където от вас се иска само да имате някаква идея какво да пишете за избраната конкретна и занимателна тема. След няколко опита ще сте шампион и ще можете да продължите към стила.

Тук трябва да кажа няколко неща: първо, възможни са известния изключения, най-вече покрай третия критерий. Случва се така, когато разчитате на коментари или въпроси от публиката, и по-скоро целите да започнете дискусия, отколкото да обясните как седят нещата наистина. Второ: забравих кво беше второто. Трето: с три зелени лампи имате потенциала за добър материал, но само толкова – ако не си го реализирате, файда.

Да вземем пример от един истински блог, който с едничък пост направо пръсна целия роден интернет. Говоря за блога на Павел Иванов и преведеният изваденият лично от него текст на хитовата песен на Снууп Догг, Лилана и Биг Ша „Дайм пийс.“ Конкретно ли е? И още как – няква смотана песен. Интересува ли го? Че и питаш – за две вечери успя да ми надуе главата с нея. Разбира ли? Има някво CPA и е превеждал епизоди за някакви телевизионни предавания от същия език, така че въпреки анти-гангстерската му природа го броим за разбирач. Три пъти зелено!

И се оказва, че един прост текст на една (супер) проста песен събра над 25 коментара и привлече десетки, макар и малоумни, нови читатели към блога му. 25 коментара на една публикация изобщо не е много за блоговете в топ 20 например, но точно този сайт е доста назад в тази спорна класация и средният му оборот досега е бил 3 коментара (измислям си статистиката за целите на аргумента). Не е зле да вземем под внимание и това колко активно е публикувано там през последната година.

Да завторим: темата трябва да бъде конкретна, интересна и понятна. Сега да се прехвърлим на втората част от играта ви, а именно

Стилът оформлението, витрината, хартишката

През повечето дни това ми е по-лесната половина от писането. Това, което я прави много достъпна, е че повечето хора, които пишат, са завършили някаква образователна степен – да кажем поне девети клас – докъдето основното нещо, което би трябвало да са правили в училище, е да се запознават с добри примери за стил. Факт е, че по програма още им предстои да четат Хамлет (принц датски), Данте Бокачо, Гьоте и по-солидните неща на Елин Пелин, но Марк Твен сме го минали още в трети-четвърти клас.

Стилът може да е по-лесен за постигане и систематично поддържане, но пък е по-комплексен. Докато съдържанието на вашата тема в основата си е просто една идея, то стилът има различни нива, които съответно притежават различна стойност или важност. На най-ниско ниво са неща като фона на станицата (традиционно черен, за да ти е гадно), цвета на буквите (традиционно бял, за да ти е гадно), малко по-нагоре седи пунктуацията с всичките й знакчета и главни букви, които някои автори решават да не слагат изобщо, най-малкото заради куулнес фактора да вървиш против нормата дори на нещо толкова абстрактно като един език. Майчиния ти, впрочем. Правописът и вниманието към технически грешки също е от значение, но определено не е най-важното. Стига да ен пишеет ткаа постняо, щщ се оправите. Най-много точки в този стилов комплекс идват от това как именно ще използвате езиковото богатство, в какви комбинации от изречения ще го вплетете и в крайна сметка колко достъпно и красноречиво ще предадете идеите си. Освен ако целта ви не е да предадете идеите си максимално объркано и завоалирано и смотано, в който случай ще ви помоля да се върнете на края на пети параграф и да си седите там.

Моето лично мнение е, че ако не давате на детето да чете безумни лайфстайл списания, пълни с копирайт и модна журналистика, и безумни ежедневници, пълни с копирайт и псевдо журналистика, а вместо това го захраните с неща като „Маншон, полуобувка и мъхеста брада“ и „Румцайс“ и „Емил от Льонеберя“ и „Пипи дългото чорапче“ и още един тон убер-стойностна детска литература, която може да намерите във всяка библиотека, то на собствен ход и достатъчно рано и изключително добре – много по-добре от вас – ще се насочи към стилово доброто. Ще придобие интуиция за тези работи, интровертен поглед и склонност към перфекционизъм. Ще тръгне да предизвиква средата си, защото от героите и от авторите на тези книги ще знае, че може. Най-общо казано, лапето ще развие вътрешно чувство за писаната реч, която просто звучи, и за тази, която просто не го прави, и ще ги разграничава натурално, но яростно. В пети клас учителката по български ще му каже, че има нещо там, в гимназията също ще му го напомнят, свободно и образовано ще критикува съвременна литература, ще създава оригинална такава и един ден ще се хванете, че четете статиите му за писане на статии. Няма да го поканят да пише в едно списанийце, но той ще е станал вече голямо момче и няма да плаче много. Апропо – гореописаната методика не може да гарантира безотказни резултати, за това пък вие обещавате да не ме съдите, ако чавето ви стане клошар.

Винаги съм искал да употребя думата „апропо“ някъде! Следващато ниво – небрежно да я пусна в ежедневен разговор.

Ако вече сте се научили на добра литература, това, което може да направите, за да подобрите стила си, е да се научите на лоша литература. Звучи парадоксално и противно на целта, но всъщност е много добър метод. Веднъж на една или две седмици влизайте в нечий майспес или ласт.фм и цъкайки по приятелите му, намерете някой непознат за вас блог. Този блог със сигурност ще има връзки към други блогове, и със сигурност поне половината от тях ще са зле, ама с кофите. Ако нямате майспейс или ласт.фм и търсенето на „кофти блог“ в гугъл не дава търсените резултати, платете си тока и си направете майспейс или ласт.фм. Като попрехвърлите няколко такива блога, ще получите много ясна представа за някои неща, които не бива да правите никога в тоя живот.

Много важно умение за писането ви и битието ви като цяло е да се научите да режете парчета без съжаление. Когато нещо не става, просто го задраскайте, независимо дали е само дума, абзац или трябва да скъсате цялата страница, и пробвайте нещо друго на негово място или пък го оставете празно. Докато изпитвате състрадание към думите, героите на историите си или себе си, няма как да сте писател или истински жив. Бъдете особено жестоки с тези три неща.

* аз самият не се заблуждавам, че пиша особено добре – напротив, през повечето време съм убеден в обратното – така че позволявам това да не се взима много насериозно. За разлика от всичко друго на тоя сайт, нали.