Публикации от раздел 'Класика' ↓

Цвят?
На много топло мляко
с щипка недокрай разбъркано какао.

Даде ли ми,
ще пия само нея.
Нито бързо, нито жадно, но изцяло.

Тя има цвят
на много топло мляко
с щипка недокрай разбъркано какао.

sridhar: tell me your name
sridhar: i need that for further proceedings
Wayne: It’s Wayne
Wayne: Bruce Wayne
sridhar: thank you

Накратко сцената е басейн на морски курорт в 5 сутринта, героите са свити на два съседни шезлонга и зъзнат. Има замесени две бири. Някъде от другата страна на басейна се върти бъхлив пес.

ГАЛЯ
И как ти хрумна да напишеш книга?

ЕМИЛ
Еми аз не съм я написал…

ГАЛЯ
(прекъсва го)
Извинявай, че те прекъсвам, но те питам просто защото и аз съм си мислела разни такива работи. Разни герои, разни работи си приказват. Но не съм седнала да го пиша, не мога да се реша нещо.

ЕМИЛ
(дълга пауза, през която се усмихва. Докато говори гледа настрани)
Знаеш ли, когато си в таксито късно вечер и навън вали и дъжда се стича по прозорците и размива всичките светлини, когато шофьорът мълчи и си пуши цигарата и шибания дъжд те пръска от отворения прозорец, когато по радиото има само шум. Е там е моята история, нещо точно такова искам да напиша. Или когато тичаш четири километра сам на стадиона и не знаеш какво да очакваш и просто главата ти е празна, разбираш ли? И няма никакво значение дали е най-великият роман на света или никой не иска да го издаде, защото всички светлини са размити и всичко по радиото е шум. Тая цялата работа с писането трябва да я правиш само за себе си или най-много за майка си, никой друг няма значение и тяхното мнение няма значение. Така че седни и пиши, щом имаш за какво.

ГАЛЯ
Аз едва ли, но ти определено трябва да пишеш.

Галя оставя бирата си на земята, става и си оправя блузона.

ГАЛЯ
Искаш ли да се качиш горе?

Седя и си мисля как някъде живее един човек, чийто живот е много скучен и напълно лишен от интересни събития и седи и си мисли как някъде живее един човек, чийто живот е доста странен и съвсем наситен с интересни събития и седи и си мисли как някъде живее един човек, чийто живот е много скучен и напълно лишен от интересни събития.

Един от първите ми детски спомени е масата на село. Не знам какъв е поводът, но къщата гъмжи от живот. Всичко е оцветено в глъчка и весел шум. На масата, над която все още главата ми едвам се подава, се разменят съдове от различни естество и с различно съдържание. В центъра на всичко е порцелановата солница, която е разделена на две части – една с готварска сол и една със самардала. По количествата, останали в солницата, не остава никакво съмнение кое е по-популярно. Всички тези различни хора срещат за малко съдбите си чрез отрудените си ръце, които топват намазнени пръсти в зелената сол. И през ум не би минало на когото и да е тук, че това не е санитарно или хигиенично. Тези хора още носят в себе си добре забравеното вече умение да споделят всичко в живота си един с друг, и те ме вдъхновяват.

Рецесията, в която се намира света ни в момента, комбинирана с климатичната промяна, е едно тъжно, но много ефективно послание, от което всички ние вече разбрахме (или е крайно време да разберем), че статуквото не може да бъде запазено и че имаме нужда коренно да променим начина, по който разбираме и правим всичко. Моята зелена идея не е особено иновативна, напротив, тя е изначална за цивилизацията ни: време е да си припомним как да споделяме – както всички свои технологични постижения, така и отговорността за всяко едно от тях.

През изминалите две десетилетия човечеството показа ясно, че споделянето изобщо не е задължителен синоним на комунизма. Само с помощта на интернет беше създадено ядрото на една нова, по-добра операционна система, която днес успешно задвижва по-голямата част от световната мрежа. Вече почти всяка значима корпорация, а на места дори и малкият и средният бизнес, инвестират в изчистването на своите въглеродни емисии, което далеч не е достатъчно, но е едно добро начало. Сериозните промени тепърва предстои да започнат чрез глобалните законопроекти и регламенти, които ще бъдат измислени и подписани от големите „играчи,“ или казано другояче замърсители – САЩ, Китай и Европа. От тяхната комбинирана политическа воля зависи дали и доколко ще бъде ограничено замърсяването на въздуха и съответно скоростта на климатичните промени. Всички тези начала, тези нови неща, немислими само преди 15 или 20 години, са плод на ясното осъзнаване, че всички ние – като раса – споделяме тази едничка планета Земя, и в тази си роля неизбежно трябва да споделим и абсолютно всичко, което създаваме – и доброто, и лошото.

В технологично отношение тази промяна в манталитета е значителна и вече се усеща в ежедневието ни. Над 80% от сървърите, в които се „случва“ Интернет, функционират благодарение на Линукс – ядрото на операционна система, което започна от един човек през не толкова далечната 91ва и за 18 години завладя света. И досега се разработва и разпространява напълно свободно в смисъла на това, че всеки човек не просто не заплаща, а е дори препоръчително да я инсталира на колкото компютъра иска, да я даде на приятел и ако може, да побърника малко в кода й, за да я направи по-добра за всички. Подобен проект е фондацията Мозила, която направи браузър по същия модел и който е много вероятно да употребявате в момента, четейки тези редове. Със сигурност често ползвате и Уикипедия, енциклопедията, в която всеки един може да чете и пише за абсолютно всичко около нас. Самият й създател Джими Уейлс гледа на проекта като на един вид фолклор, само че създаден с нови и по-добри инструменти – като на споделено общочовешко познание за света, което – очевидно – не бива да струва пари и да бъде повлияно от чиито и да било икономически интереси.

Отчасти следвайки модела на Creative Commons лицензите, които позволяват на творци във всякакви сфери да обменят своята работа свободно, миналата година компании от равнището на IBM, Nokia и Sony се обединиха под името Eco-Patent Commons – организация с цел патентите върху технологични нововъведения, които намаляват отпадъците, замърсяването, енергийната зависимост и климатичните промени, да са свободно достъпни за всички. Логиката зад това е проста: да позволиш на целия свят да използва по-чисти и екологични продукти без съмнение е много по-полезно, отколкото да гарантираш индивидуалните печалби на човека, измислил дадения патент. На пръв поглед проектът изобщо не е икономически смислен, но е крайно време първо корпорациите, а после и държавите да приемат вече кристализиралия факт, че икономическото развитие трябва задължително да се обвърже и с екологичните интереси на цивилизацията, а където това е невъзможно – да отстъпи на втори план. Добър пример за тази симбиозна посока са хибридните автомобили, модел на които вече се предлага от всеки голям концерн. Но има най-вече нужда от правосъзнание на най-високите инстанции; световните държавни глави, сред които вече има и Нобелови лауреати за мир, трябва в бъдеще да работят за създаване на глобални законодателни регламенти, ограничаващи вредите от производството навсякъде.

Преди няколко дни сър Тим Бърнър-Лий, създателят на Интернет, сподели – макар и полусериозно – че съжалява за двете наклонени черти след http при изписването на интернет адресите заради изгубените от тях милиони литри мастило, листове хартия и часове труд. Ако съотношението на споделени ползи и отговорност на всеки един от нас стигне до частица от неговото, планетата ни ще може да си поеме дъх.

* самардалата (nectaroscordum siculum subsp. bulgaricum) е уникално тревисто растение от семейство Лукови, чиято употреба като подправка е широко разпространена в Старозагорско и Сливенско. Избрано е от жури в Холандия за луковичено цвете на 2008 г. Пчелите са луди по нектара му.

meta: Blog Action Day всъщност беше преди пет дни. Участва и в ей тоя конкурс. Като цяло съм станал доста тъп и ако мислите, че пиша отвратително, споделете – можем да си организираме клуб или поне приятна вечеря.

meta2: А НИЕ СМЕ БЕРОЕ, ВИЕ – НЕ!

Скъпи г-н Еленков,

пиша ви относно вашия „гид за писане.“ Дори и да трябва да насочи някого, както пише в неговото описание, да пише по-добре на български (или на някой друг) език, той определено не го прави. Това ни притеснява, защото вашият сайт е трибуна, към която са вперени погледите на много млади хора в родината, и като дойде един ден денят, в който те пожелаят да се ограмотят – дано да е скоро! – те ще черпят знания именно от вашата публикация, а не от учебника за пети клас. За момента не можем да го препоръчаме с чисти сърца.

Относно смислените правила – да оставим доколко смятаме, че са смислени – във вашия документ намираме изключително само изключения. По-долу сме събрали няколко питания и конструктивни критики, които, разбира се, са съобразени с факта, че това е само работен вариант и са в голямата си част само съвети, родени от големите ни и добри сърца.

В прегледа на вашата публикация работихме с г-н Владо Лазаров, за това се среща и множествено число. Работихме е малко пресилено, всъщност си пишем в Skype (правилно ли го написах?).

Първо се питам защо започвате документ за писане на български с правилата за писане на латиница? След това се питам защо продължавате с правила за изписване на търговски марки? Това ли намирате за най-важна възможност или особеност на езика ни? Още нещо – в собствения си гид прекрачвате това правило. Вж. „Станчо бе, счетоводителят ни, е богът на ексела в офиса.“

Един основен проблем на вашият гид – поне в точка първа той се състои само от примери, но няма нито едно добре систематизирано правило (разликата между добре систематизираните и вашите правила, освен, че първите са добре систематизирани, е и че първите имат аргументация). Липсват каквито и да било източници, за това предполагаме, че сте завършил поне българска филология. Ако е така – задължително трябва да бъде споменато в началото или края на документа.

За акронимите – децата в пети клас знаят, че SMS всъщност се изписва като есемес, защото се води чуждица и като такава може да се открие в речника на чуждите думи. Ще ви помоля занапред да проверявате примерите, които ползвате, в съответните източници.

Не разбрахме защо спортните тимове се изписват на кирилица, а музикалните групи и марки – не. Още нещо – Берое не е официалното име на нашия футболен отбор. Берое може да се разглежда като едно от многото антични имена на град Стара Загора, както и като името на стария роботостроителен завод в същия град. За да се разграничи отборът от предните две понятия, би трябвало да се изписва като ПФК Берое.

Още нещо – защо музикалните групи са на латиница, а имената на изпълнителите не са? Албумите на Джей Зи в българските магазини са всъщност на Jay-Z. В last.fm тагвате ли mp3-ките си с българското му име? Моля, аргументирайте се.

Email ще срещнете с тире на доста места, включително и един скромен сайт за email услуги, наречен hotmail.com, както и в повечето речници. Преценихме кой е по-голямата институция и в крайна сметка не сте вие.

По отношение на www – не се изписва отпред не заради краткост (то е кратко), а защото е предпоставка за лоша web култура. В някои контексти пък не може да си позволите да пропуснете http.

Точка две се казва „Пунктуация (точки, запетаи).“ За съжаление обаче за точките е споменато само, че трябва да се избягват, особено когато са в пакет от три. За запетаите – нищо. А трябва!

После стигаме до новите думи. Първо, отвертка и бонбардирам не са нови думи. Второ, защо dj да е с малки букви? Отново ви молим да цитирате източници или да се аргументирате, ако вие ги мислите тия работи.

Mp3 плейър? Защо пък не устройство? И защо само плейър, ако наистина чете само mp3? Не сте написал нищо и за изписването на mp3 на български, за това импровизираме по свой си тертип.

За връзките просто грешите. Също сте сгрешили повечето от примерите срещу думата транслитерация. За последното се консултирайте със Закона за транслитерация.

Подчертан текст – никога в сайт – айде бе? Отново, защо?

„дати – 16 ноември 2006 в блог, но 20061116, когато слагате дата във файл или списък“ – какъв файл и какъв списък?

Защо „байт, килобайт, мегабайт, гигабайт, терабайт. Терабайти информация. Шест мегабайта“ са на кирилица, а не на латиница? Източник, аргумент?

За квадратните скоби – дори и списание TIME ги ползва в текста вместо бел. ред. Ако не вярвате на тях, защото не пишат на български, може да погледнете Beroe.eu. Има и други български сайтове, които може да сложим за пример тук, но те не искат да бъдат посочени от страх от вашите верни фенове. Феновете на ПФК Берое не ги е страх от нищо, разбира се.

За телефонните номера – пак липсва източник, Еленков! Ех, ще се наказваме. Предлагаме ви консултация с „Магическото число седем плюс или минус две“ на Джордж Милър, макар че дори г-н Милър не вади никакви конкретни изводи – за това се питаме каква е вашата психологическа диплома и/или издания.

Като цяло вашата статия ни матира по доста точки, както е видно от написаното досега. Повече обаче ни обърква последният редизайн на сайта ви, който честно казано е доста постен и малко грозничък – който ви уверява в противното просто не ви е истински приятел. Най-горе вдясно ще видите часа и датата на вашия компютър. По всяка вероятност те показват 2009, но сайтът ви – не. Искрено се притесняваме, че следващият ви дизайн ще изключва всякакъв CSS.

Поздрави,
Станчо и Владко

Ако четете редовно този блог, то сигурно си мислите, че пиша добре* – иначе няма логика да сте тука и сте някви тъпи. Ако имате или искате да имате собствен блог и сте ме избрали за свой собствен идол, то сигурно искате да разберете тайните зад моите изумителни умения в тази дисциплина.

Принципно бих казал, че ще пропусна очевидните неща, но няма как да ги пропусна, щото като чета тъпи блогове (към края ще се върна на това), очевидно те не са толкова очевидни. Още повече, че в писането няма място за неочевидни трикове. Писането е wysiwyg работа. Няма изходен код, който да се преобразува в двоичен, няма пластове боя, за да може най-горният слой зелено да бие на лилавко. Мъдростите, на които предстои да ви открехна, са все неща, за които без много усилие можехте да се сетите и сами.

Субстанцията съдържанието, смисълът, пълнежът

Трябва да пишете за нещо 1) конкретно, 2) което ви интересува и 3) което донякъде разбирате. Това изречение може да ви звучи прекалено опростено, но – о, шок! – в него се крие единственият абсолютно задължителен закон за съдържанието на една занимателна статия, да речем.

Примери за първото: автомобили, шоколад, плувни басейни. Лоши примери за първото: господ, платоническа любов, изкуството. Примери за второто: секс, пари, наркотици. Лоши примери за второто: сезоните, модна журналистика, програмиране. Примери за третото: програмиране, европейско право, поправка на колелета. Лоши примери за третото: секс, динозаври, (правене на много) пари.

Сега, за да видим как работи горното златно правило в истинския живот, трябва да си въобразим, че сядаме да пишем. Който си мисли, че ще сяда да пише откъслечни, почти несвързани и много абстрактни мисли, и че ще чака вдъхновение от белия лист, направо да си ходи – за него спасение няма, или поне не в този сайт. За него в този сайт има сочене с пръст и смях, и смехът не е от чаровните.

Преди да започнете да пишете, трябва вече да разполагате с формулирана идея, която да може да се синтезира в една дума или изречение. Когато имате своята дума, съпоставете я с първия критерий. Ако темата е конкретна, в главата ви думата ще се оцвети в зелено и ще ви бъде позволено да си я занесете на втори кръг. Ако темата е интересна поне за вас, озеленителният процес ще се повтори и ще стигнете до последното препядствие, където от вас се иска само да имате някаква идея какво да пишете за избраната конкретна и занимателна тема. След няколко опита ще сте шампион и ще можете да продължите към стила.

Тук трябва да кажа няколко неща: първо, възможни са известния изключения, най-вече покрай третия критерий. Случва се така, когато разчитате на коментари или въпроси от публиката, и по-скоро целите да започнете дискусия, отколкото да обясните как седят нещата наистина. Второ: забравих кво беше второто. Трето: с три зелени лампи имате потенциала за добър материал, но само толкова – ако не си го реализирате, файда.

Да вземем пример от един истински блог, който с едничък пост направо пръсна целия роден интернет. Говоря за блога на Павел Иванов и преведеният изваденият лично от него текст на хитовата песен на Снууп Догг, Лилана и Биг Ша „Дайм пийс.“ Конкретно ли е? И още как – няква смотана песен. Интересува ли го? Че и питаш – за две вечери успя да ми надуе главата с нея. Разбира ли? Има някво CPA и е превеждал епизоди за някакви телевизионни предавания от същия език, така че въпреки анти-гангстерската му природа го броим за разбирач. Три пъти зелено!

И се оказва, че един прост текст на една (супер) проста песен събра над 25 коментара и привлече десетки, макар и малоумни, нови читатели към блога му. 25 коментара на една публикация изобщо не е много за блоговете в топ 20 например, но точно този сайт е доста назад в тази спорна класация и средният му оборот досега е бил 3 коментара (измислям си статистиката за целите на аргумента). Не е зле да вземем под внимание и това колко активно е публикувано там през последната година.

Да завторим: темата трябва да бъде конкретна, интересна и понятна. Сега да се прехвърлим на втората част от играта ви, а именно

Стилът оформлението, витрината, хартишката

През повечето дни това ми е по-лесната половина от писането. Това, което я прави много достъпна, е че повечето хора, които пишат, са завършили някаква образователна степен – да кажем поне девети клас – докъдето основното нещо, което би трябвало да са правили в училище, е да се запознават с добри примери за стил. Факт е, че по програма още им предстои да четат Хамлет (принц датски), Данте Бокачо, Гьоте и по-солидните неща на Елин Пелин, но Марк Твен сме го минали още в трети-четвърти клас.

Стилът може да е по-лесен за постигане и систематично поддържане, но пък е по-комплексен. Докато съдържанието на вашата тема в основата си е просто една идея, то стилът има различни нива, които съответно притежават различна стойност или важност. На най-ниско ниво са неща като фона на станицата (традиционно черен, за да ти е гадно), цвета на буквите (традиционно бял, за да ти е гадно), малко по-нагоре седи пунктуацията с всичките й знакчета и главни букви, които някои автори решават да не слагат изобщо, най-малкото заради куулнес фактора да вървиш против нормата дори на нещо толкова абстрактно като един език. Майчиния ти, впрочем. Правописът и вниманието към технически грешки също е от значение, но определено не е най-важното. Стига да ен пишеет ткаа постняо, щщ се оправите. Най-много точки в този стилов комплекс идват от това как именно ще използвате езиковото богатство, в какви комбинации от изречения ще го вплетете и в крайна сметка колко достъпно и красноречиво ще предадете идеите си. Освен ако целта ви не е да предадете идеите си максимално объркано и завоалирано и смотано, в който случай ще ви помоля да се върнете на края на пети параграф и да си седите там.

Моето лично мнение е, че ако не давате на детето да чете безумни лайфстайл списания, пълни с копирайт и модна журналистика, и безумни ежедневници, пълни с копирайт и псевдо журналистика, а вместо това го захраните с неща като „Маншон, полуобувка и мъхеста брада“ и „Румцайс“ и „Емил от Льонеберя“ и „Пипи дългото чорапче“ и още един тон убер-стойностна детска литература, която може да намерите във всяка библиотека, то на собствен ход и достатъчно рано и изключително добре – много по-добре от вас – ще се насочи към стилово доброто. Ще придобие интуиция за тези работи, интровертен поглед и склонност към перфекционизъм. Ще тръгне да предизвиква средата си, защото от героите и от авторите на тези книги ще знае, че може. Най-общо казано, лапето ще развие вътрешно чувство за писаната реч, която просто звучи, и за тази, която просто не го прави, и ще ги разграничава натурално, но яростно. В пети клас учителката по български ще му каже, че има нещо там, в гимназията също ще му го напомнят, свободно и образовано ще критикува съвременна литература, ще създава оригинална такава и един ден ще се хванете, че четете статиите му за писане на статии. Няма да го поканят да пише в едно списанийце, но той ще е станал вече голямо момче и няма да плаче много. Апропо – гореописаната методика не може да гарантира безотказни резултати, за това пък вие обещавате да не ме съдите, ако чавето ви стане клошар.

Винаги съм искал да употребя думата „апропо“ някъде! Следващато ниво – небрежно да я пусна в ежедневен разговор.

Ако вече сте се научили на добра литература, това, което може да направите, за да подобрите стила си, е да се научите на лоша литература. Звучи парадоксално и противно на целта, но всъщност е много добър метод. Веднъж на една или две седмици влизайте в нечий майспес или ласт.фм и цъкайки по приятелите му, намерете някой непознат за вас блог. Този блог със сигурност ще има връзки към други блогове, и със сигурност поне половината от тях ще са зле, ама с кофите. Ако нямате майспейс или ласт.фм и търсенето на „кофти блог“ в гугъл не дава търсените резултати, платете си тока и си направете майспейс или ласт.фм. Като попрехвърлите няколко такива блога, ще получите много ясна представа за някои неща, които не бива да правите никога в тоя живот.

Много важно умение за писането ви и битието ви като цяло е да се научите да режете парчета без съжаление. Когато нещо не става, просто го задраскайте, независимо дали е само дума, абзац или трябва да скъсате цялата страница, и пробвайте нещо друго на негово място или пък го оставете празно. Докато изпитвате състрадание към думите, героите на историите си или себе си, няма как да сте писател или истински жив. Бъдете особено жестоки с тези три неща.

* аз самият не се заблуждавам, че пиша особено добре – напротив, през повечето време съм убеден в обратното – така че позволявам това да не се взима много насериозно. За разлика от всичко друго на тоя сайт, нали.

Има много и все разнообразни начини да кажеш на някого, че го харесваш. Ето няколко примера:

• Харесвам те като човек.
• Харесвам те, но по-добре да си останем само приятели.
• Харесвам те, но искам нещо красиво.
• Харесвам те, но не искам повече да ми се обаждаш.
• Харесвам те, но според мен най-добрият начин да ти го покажа е като ти повтарям редовно, че не можеш да правиш нещата, които най-обичаш да правиш. Почти две години след като ме разкараш ще продължа да ти се обаждам късно през нощта с въпроса „къде сбърках.“
• Харесвам те, но мозъкът ми е малко по-малък от едната ми гърда.
• Харесвам те, но мразя майонеза. Освен това имам приятел и май не ми се занимава с теб. Излъгах за майонезата.
• Харесвам те, но ме задушаваш. Взимам си спалния чувал.
• Харесвам те, но не съм сигурна какво искам. Не исках да водим този разговор по скайп.
• Харесвам те, но съм куку и детето ми има нужда от баща.
• Харесвам те, но съм куку и мириша.
• Харесвам те, но не се прави така.
• Харесвам те, но повече ми харесва да говоря много.
• Харесвам те, но съм с десет години по-голяма от теб.
• Харесвам те, но във Варна си ми е добре.
• Харесвам те и ще се постарая да стана твой клонинг и ще те обвинявам за всичките несгоди на бъдещия си живот. Евентуално ще се опитам да се самоубия. Ти си виновен!
• Харесвам те, но няма да ти се обаждам цяла седмица и после ще се оплача от отношението ти.
• Харесвам те, но след две седмици заминавам за друга държава.
• Харесвам те, но все още те възприемам като гаджето на двете си най-добри приятелки.
• Харесвам те, но никога няма да ти го кажа.
• Харесвам те, но днес е първи април.
• Харесвам те, но се надявам да нямаш нищо против, че гледам Love Actually докато правим секс.
• Харесвам те, но си тъп.

Може и да изпускам нещо. По-добрите са ми се падали по два пъти.

Заповядайте, споделете и вие!

Тялото тече по неведоми пътища. Сещам се, че имам дробове, чак когато се задушавам, и сещането е сепващо и рязко и изведнъж.
Осъзнавам, че имам стомах, едва когато съм ял нещо много лошо и се налага спешно да го наведа, извинете, приведа в състояние на катарзис.
За първи път усетих вкус по зъбите си след един лош бой. Вкусът беше тежък, сладникав и червен като малинов сироп, вкусът беше стар като теб, света и мен, и така нататък.

И чувствам най-непосредствено хубавите неща в живота когато съм празен като полупълна чаша в стара фотография.

А какво, всъщност, е рок музиката? В началото на деветдесетте, когато бях съвсем малък, по-големият ми брат вече беше започнал да изпитва върху себе си разните ефекти на пубертета, един от които беше именно влиянието на рока, манифестиран най-вече чрез дълга коса, кожени дрехи и преобладаващо черни плакати по стените на детската стая, която споделяхме. Един от първите такива плакати не беше нищо особено, но изцяло промени разбирането ми за живота и всичко останало. Познанието, което той ми даде, не беше много по-различно от божественото познание, което щях да придобия десетина години по-късно, когато щях да правя любов за пръв път, а именно – използването на нещо съвършено познато по съвършено непознат начин. Плакатът не беше повече от снимка на Джеймс Хетфийлд от Металика, вглъбен в свиренето на някаква песен. Специалното нещо, което успяваше да завърти динамото на детското ми въображение в правилната посока преди да заспя в продължение на нощ след нощ след нощ, беше, че докато той свиреше на нея, китарата му беше във вертикално, а не в хоризонтално положение.