Първо и най-важно, винаги оставяйте книгата на страница, чийто номер значи нещо за вас и се помни лесно – вселенски числа като 42 или 69 или 78, например. Така няма да се налага да търсите отбелязка и за целта да ползвате касова бележка, която освен, че е твърде малка, за да бъде изобщо полезна в тази си роля, предстои да се окаже, че ви трябва спешно за нещо друго или пък цапа и оставя петна навсякъде.
Сега сигурно е уместно да кажа, че не пиша тези съвети нито като писател, нито като читател. Едното защото като писател притежавам невероятния рекорд от нито една завършена работа – рекорд, който бият дори децата в трети клас. Другото защото допреди две или три години бях прочел общо десет книги, девет от които детски и с ей толкова големи букви.
Освен това пиша грозно.
Обратно на темата: никога не отваряйте лоша книга втори път. Някои хора ще ви кажат, че лоши книги няма и че всяка е добра за някого. Бидейки това така и дори в идеалния случай, в който сте живели живот, напълно лишен от лоши книги; както и в обратния, в който сте свикнали да страдате от лошо написаната книга и вече не ви прави впечатление, има безотказен начин да разберете кога една книга е лоша – не по принцип, а за вас лично. Това е и основната разлика между лошата и добрата книга: добрата със сигурност не ви наранява, освен в случаите, в които е хвърлена по вас.
Също никога не ходете на курсове по творческо писане. В края на единствения си такъв зададох следния въпрос, който все още ме вълнува: помага ли въздействието на алкохола на писането? Преподавателката, известна писателка, се обиди и реши, че я питам дали не е алкохоличка, което както се вижда от въпроса ми просто не беше въпроса ми. Другите колеги пък ме заклеймиха като баси тъпака.
За протокола искам да отбележа, че безмилостната атака срещу трупа ми не спря дотам и ордата продължи с по своему блестящия контра-въпрос кой струващ си писател е имал проблеми с алкохола. Под „по своему блестящ контра-въпрос“ имам предвид, че може би прави смисъл в някоя друга вселена.
Със сигурност не Стайнбек, Фицджералд, Хемингуей или Джеки Лондон, който случайно има и роман по въпроса; едва ли и По, Дикенс, Джойс или Фокнър, който умира, падайки пиян от кон. Със сигурност не и който и да е руски класик или модернист – в крайна сметка къде и кога се е чуло и видяло някой да пие в държавата, в която има мерна система специално за водката. На последно място, аз също съм прекарал известно време и под въздействието, и пред листа, и двете заедно, та се чудя.
В ретроспекция може би въпросът ми е бил горе-долу толкова адекватен, колкото ако бях питал дали самоубийството помага на писането. Така да бъде – ходете на курсове по творческо писане, но моля ви, не спирайте да задавате тъпи въпроси.
Ако след или преди посещенията на подобен курс изпитате нуждата да пишете, пишете на езика, който познавате най-добре и го ползвайте така, все едно никой никога няма да има нужда да превежда написаното. Как стигнах до последния съвет?
Любимият ми писател звучи прекрасно на английски, все едно целият език е измислен само и само той да може той да пише на него. Преводите му на български обаче са плачевни и винаги са били, като четенето им е дълъг и тегав процес, през който се чудите защо изглежда, сякаш преводачът е заместил всяко оригинално изречение с по три от своите. Дълго време се опитвах да си обясня как се получава така, докато не реших да преведа една страница от него и да я сравня с публикуван превод, който не бях чел предварително. Когато видях, че двата текста на български са почти идентични – моят, разбира се, малко по-сполучлив от другия – всичко ми стана ясно.
В завършената работа на великани като Марк Твен и Елин Пелин всяка дума е на мястото си и всеки опит да бъдат разместени неминуемо ги лишава от цялата душа и от по-голямата част от смисъла им. Ако искате да се занимавате с това, с което са се занимавали те, бъдете готови да имате куража и доблестта да заковавате изреченията си с чук, да циментирате всичко, преди да се подпишете под него. Това, което пишеш, е това, което си, и всяка възможна промяна в словореда издава пластелинена душа.
Ако някога си се чудила дали би могла да пишеш, навярно сега е не по-лош момент от когато и да е да опиташ. Ще ти подскажа как се започва: от нещо познато. Първият ми разказ е от пети клас и следваше сюжета на видео играта Макс Пейн. Сигурен съм, че един разказ от три страници, написан с разкривения ми детски почерк (който всъщност не е еволюирал много), и с фабула, изцяло открадната от компютърна игра, в която се стреля, не е нищо впечатляващо. Никой и не го е искал, най-малкото аз.
Но там е работата с началата – в общия случай те са далеч от съвършенството, но още по-сигурно е, че са необходими за евентуалното достигане на някакво ниво някога. Елементарната истина е, че ако никога не почнеш да пишеш зле за глупости, никога няма да пишеш добре за смислени работи. Така че ако например добре познаваш нещо като видовете грим, например – макар и за някои да звучи малко глупаво, но те са баси тъпаците – бих предложил и дори окуражил да пишеш за тях. Не е като да не са възможни хиляда и една метафори за прикриването на лица, души, несъвършенства, оттенъци и така нататък, което си е малко или много вечна тема в писането.
Едно последно отклонение в тази точка: някои начала са си съвсем съвършени и не могат да се случат по-добре.
Нещо кратко: ако животът ви предлага сюжет за книга, моля ви, не се задоволявайте само с написването й. Един добър герой никога не би се задоволил с това. Добрите герои изобщо не четат.
Последно и най-важно, пишете всичко. Никога не задържайте нищо за края, никога не крийте от евентуалния си читател. Бъдете откровени с него. Знам, че това е противоестествено, но ако се правите на хитри и криете най-интересното за последната страница, новина! – това, че страницата е последна, не значи, че не може да бъде прочетена в началото, или че ще бъде прочетена изобщо. В писането, както казва поетът, всички дрехи вече ви пречат. Трябва да сте гол като гол охлюв, за да му запука на някого за вас.
Мисля, че най-голямата разлика между литературата и живота е, че в книгата или филма истината и развръзката стават ясни преди края. В живота обикновено е обратното.
Бих искал да използвам случая и да ви помоля да не криете истини и развръзки за края както в творчеството, така и в ежедневието си. Сигурно защото цялото ми поведение е оформено абсолютно и само от филмите, които съм гледал, и в по-малка степен от комиксите, онези десет книги и няколко музикални групи, но за мен е просто ненормално някой да пази развръзката за последния момент и да се радва, че само той си я знае. Дори архи-злодеите в киното използват първия възможен случай, за да си кажат всичко и да им олекне.
Нещата трябва да се знаят и да се разбират и да се казват и да се споделят. Това им е най-важната функция, мисля.
Защото ако ти не ми кажеш дали плачеш от тъга или друго, за мен сълзата в окото ти ще бъде само нещо мокро и солено, за което сигурно съм виновен аз.
