Публикации от раздел 'Направи си сам' ↓

Очаквайте скоро, тоя път наистина.

Здравейте, смотаняци!

Ако имате или някога сте имали блог (а какво е блог?) и ако сте българи (а аз мебел ли съм?), е много вероятно да сте ползвали именно машината на времето, наречена WordPress, и именно българския й превод, почти изцяло дело на Николай Бачийски. За съжаление, но съвсем резонно, той не може да преведе последната версия сам, и тук идвате вие (смотаняците от първото изречение). Не бъдете тъпите егоисти, които сте били през целия си досегашен живот! Ако имате съвършен английски и поне адекватен български, интимно и в дълбочина познавате WordPress и винаги сте се чудили как можете да дадете нещо обратно, ето как точно става. Този сезон всички готини деца превеждат WordPress – колко точно готин си ти?

Ключът към щастието за мен е горе-долу това: когато видиш нещо, което искаш да правиш, да пробваш да го направиш; когато видиш някого, когото искаш да целуваш, да пробваш да го направиш – без да ставаш твърде жалък или поне без да престъпваш закона – и така нататък, и така нататък. Естествено, че не всеки път ще ти се получава. Статистически на „щастливците“ им се случва да ги ритат по асфалта по-често от всяка друга социална група. Но слушай: щастливият човек никога не се спира сам.

По-конкретно: до няквите хора, които се занимават да превеждат facebook на български.

Почти съм сигурен, че 4 people like this не значи „4 хора като тези.“ Освен тва от скромното си време като преводач на GNOME знам, че ако слагате точки на края на всички други преведени изречения, няма да е зле да сложите и на това.

Понякога докато си мажа филиите за закуска се случва да си мисля, че слагам твърде много масло. За щастие идеята за дълъг земен живот е частично интересна само в кратките моменти, когато човек е влюбен – и отхапвам шумно от филията.

Относно сряда: късмет на Чавдар и успех на Берое. Живи и здрави всичките и дано феновете ни не счупят нищо в града и по стадиона. Радвам се, че играем срещу отбор от „Б“ група, не защото си въобгъзявам, че ще ни е по-лесно, а защото там поне за футболистите не може да има съмнение, че са истински мъже – дори за тия от тях, родени 91ва година – нещо, което не мога да кажа за всички в картотеката на иначе толкова популярните и награждавани клубове Левски или ЦСКА. Сигурен съм, че каквото и да стане, ще сме свидетели на един добър и хубав мач и мога само да съжалявам, че сега няма да мога да бъда на стадиона, както бях преди три години в Ловеч.

Дали купата е наша ще каже оня горе – колко много неща изглеждат съвсем сигурни, само за да станат на прах на секундата, в която ги докоснеш – но не спирам да вярвам. Още никой не ми е отнел това.

Не забравяйте, че Берое не е отбор само на Стара Загора и околните села. Хората казват, че Берое е религия, защото всеки, който е бил ритан на асфалта може да бъде съпричастен с него. Аз не съм фен на Берое, защото съм роден под Аязмото. Аз съм фен на Берое, защото той не е нещо измислено и недосегаемо, а защото той, като повечето от нас, почти никога не е бил фаворит за нищо. В редките случаи, когато успявам, то е за изненада най-вече за мен, но когато падам, поне съм дал всичко. Така е и с отбора ми и това ни свързва. Та нека срядата донесе една хубава изненада на всички ни.

Още надъхване по темата на beroe.eu от Владо Лазаров.

Как работи:

Спира те циганката с ръкомахане и някаква иноземна зелена китка, която обяснява, че е за здраве. След три последователни и градиращи отказа най-накрая хващаш китката, но не, трябва да дадеш левче. Даваш левче, но тя не спира. „Как се казваш?“ – Станимир – „На колко си?“ – известно време мисля, преди да сметна – „В какво не ти върви?“ – тук няма нужда да мисля и казвам, че в нищо. Вуду-циганката само това и чака и става ясно, че на мен ми е „излята мъртва вода“ и някой е дал на лоша жена 300 лева (смятай!), за да ми го направи това. Почваме да се борим с магията. Как се борим? Обръщаме се към оградата, т.е. с гръб към улицата, защото „душманите и зад дувара са ме клели.“ Вече почвам да си стягам пушкавия задник, за да не ми изчезне някъде портфейла. Вуду-баба ми подава едно конче (с ударението на е, смисъл не малък кон, а парче конец) и казва да направя три възела и да си пожелая три неща. Аз нищо смислено не мога да си пожелая, освен да избягам от тука по-бързо, но правя възелите. „Целуни ръка, баба“ – целувам ръка, баба. След това трябва да плюя по дувара. Казвам „пу“ както хората казват „бау,“ когато трябва да лаят. След това трябва да плюя и по конеца, което правя със същата ефективност. След това трябва да сложа хартиена пара върху конеца – и тук почти съжалявах, че нямах банкнота в джоба, а не ми се вадеше портфейл. Сигурно си струва да се спомене, че в този момент вече не се казвах Станимир, а Станислав, което предполага донякъде по-ниски шансове за успешна анти-магия. Предложих да сложа монета, но вуду-баба „не иска да ме гледа как ставам студен като метала.“ В крайна сметка след като 20тина пъти казах, че нямам банкнота в джоба, тя си взе и китката, и конеца, и си тръгна и май ми се разсърди. Дано не ме е замерила с някоя умряла вода.

Но иначе доста яко стрийт вуду. Първото събитие след като се прибрах беше счупването на една чаша, но не беше достатъчно да ме побият тръпки. Виж, ако ме беше блъснало метрото, нямаше да съм никак доволен – или жив.

Бих искал официално да помоля лошите хора (и жена), които стоят зад черната ми магия, да си върнат думите назад или да се обърнат от дувара към улицата или там каквото трябва да направят, за да спре да тегне този мрак над мен. Мерси предварително.

Сега да опрем до нещо по-съществено и свързано с тази вселена: един от големите ми идоли в литературата, колега на работа и бивш съредактор на пичplace, който беше един от доста яките блогове на републиката, започна свой собствен и нов блог. Съветвам ви да му хвърлите едно око и ако като мен не четете други блогове освен този, ще ви успокоя с това, че неговият се чете доста, доста лесно и скоростно. Надявам се да доловите как неговият колоритен и миниатюрен стил на изразяване е повлиял на моя, и обратното.

- Хареса ли ти филмът?
- „Може би.“ Имаше един-два прекрасни моменти. А на теб?
- Мисля, че използваш твърде често думата „прекрасен“ и си загубила някъде смисъла й.
- Няма нищо лошо в прекаленото използване.
- Напротив. Нещата се захабяват. Виж ме мен.

- Защо ми мълча цял ден?
- Чакам ти да кажеш нещо.
- Защо не хвана ръката ми?
- Чакам ти да хванеш моята.

- През цялото време си мислех, че ме водиш на някое конкретно място. Много си красива.
- Благодаря ти. Ти не толкова.
- Болен съм и не съм спал.
- Защо тогава излезе?
- Защото исках да съм с теб.
- Много си зле! Прибирай се, направи си чай с мед и лягай да спиш.
- Добре.

Първо и най-важно, винаги оставяйте книгата на страница, чийто номер значи нещо за вас и се помни лесно – вселенски числа като 42 или 69 или 78, например. Така няма да се налага да търсите отбелязка и за целта да ползвате касова бележка, която освен, че е твърде малка, за да бъде изобщо полезна в тази си роля, предстои да се окаже, че ви трябва спешно за нещо друго или пък цапа и оставя петна навсякъде.

Сега сигурно е уместно да кажа, че не пиша тези съвети нито като писател, нито като читател. Едното защото като писател притежавам невероятния рекорд от нито една завършена работа – рекорд, който бият дори децата в трети клас. Другото защото допреди две или три години бях прочел общо десет книги, девет от които детски и с ей толкова големи букви.

Освен това пиша грозно.

Обратно на темата: никога не отваряйте лоша книга втори път. Някои хора ще ви кажат, че лоши книги няма и че всяка е добра за някого. Бидейки това така и дори в идеалния случай, в който сте живели живот, напълно лишен от лоши книги; както и в обратния, в който сте свикнали да страдате от лошо написаната книга и вече не ви прави впечатление, има безотказен начин да разберете кога една книга е лоша – не по принцип, а за вас лично. Това е и основната разлика между лошата и добрата книга: добрата със сигурност не ви наранява, освен в случаите, в които е хвърлена по вас.

Също никога не ходете на курсове по творческо писане. В края на единствения си такъв зададох следния въпрос, който все още ме вълнува: помага ли въздействието на алкохола на писането? Преподавателката, известна писателка, се обиди и реши, че я питам дали не е алкохоличка, което както се вижда от въпроса ми просто не беше въпроса ми. Другите колеги пък ме заклеймиха като баси тъпака.

За протокола искам да отбележа, че безмилостната атака срещу трупа ми не спря дотам и ордата продължи с по своему блестящия контра-въпрос кой струващ си писател е имал проблеми с алкохола. Под „по своему блестящ контра-въпрос“ имам предвид, че може би прави смисъл в някоя друга вселена.

Със сигурност не Стайнбек, Фицджералд, Хемингуей или Джеки Лондон, който случайно има и роман по въпроса; едва ли и По, Дикенс, Джойс или Фокнър, който умира, падайки пиян от кон. Със сигурност не и който и да е руски класик или модернист – в крайна сметка къде и кога се е чуло и видяло някой да пие в държавата, в която има мерна система специално за водката. На последно място, аз също съм прекарал известно време и под въздействието, и пред листа, и двете заедно, та се чудя.

В ретроспекция може би въпросът ми е бил горе-долу толкова адекватен, колкото ако бях питал дали самоубийството помага на писането. Така да бъде – ходете на курсове по творческо писане, но моля ви, не спирайте да задавате тъпи въпроси.

Ако след или преди посещенията на подобен курс изпитате нуждата да пишете, пишете на езика, който познавате най-добре и го ползвайте така, все едно никой никога няма да има нужда да превежда написаното. Как стигнах до последния съвет?

Любимият ми писател звучи прекрасно на английски, все едно целият език е измислен само и само да може той да пише на него. Преводите му на български обаче са плачевни и винаги са били, като четенето им е дълъг и тегав процес, през който се чудите защо изглежда, сякаш преводачът е заместил всяко оригинално изречение с по три от своите. Дълго време се опитвах да си обясня как се получава така, докато не реших да преведа една страница от него и да я сравня с публикуван превод, който не бях чел предварително. Когато видях, че двата текста на български са почти идентични – моят, разбира се, малко по-сполучлив от другия – всичко ми стана ясно.

В завършената работа на великани като Марк Твен и Елин Пелин всяка дума е на мястото си и всеки опит да бъдат разместени неминуемо ги лишава от цялата душа и от по-голямата част от смисъла им. Ако искате да се занимавате с това, с което са се занимавали те, бъдете готови да имате куража и доблестта да заковавате изреченията си с чук, да циментирате всичко, преди да се подпишете под него. Това, което пишеш, е това, което си, и всяка възможна промяна в словореда издава пластелинена душа.

Ако някога си се чудила дали би могла да пишеш, навярно сега е не по-лош момент от когато и да е да опиташ. Ще ти подскажа как се започва: от нещо познато. Първият ми разказ е от пети клас и следваше сюжета на видео играта Макс Пейн. Сигурен съм, че един разказ от три страници, написан с разкривения ми детски почерк (който всъщност не е еволюирал много), и с фабула, изцяло открадната от компютърна игра, в която се стреля, не е нищо впечатляващо. Никой и не го е искал, най-малкото аз.

Но там е работата с началата – в общия случай те са далеч от съвършенството, но още по-сигурно е, че са необходими за евентуалното достигане на някакво ниво някога. Елементарната истина е, че ако никога не почнеш да пишеш зле за глупости, никога няма да пишеш добре за смислени работи. Така че ако например добре познаваш нещо като видовете грим, например – макар и за някои да звучи малко глупаво, но те са баси тъпаците – бих предложил и дори окуражил да пишеш за тях. Не е като да не са възможни хиляда и една метафори за прикриването на лица, души, несъвършенства, оттенъци и така нататък, което си е малко или много вечна тема в писането.

Едно последно отклонение в тази точка: някои начала са си съвсем съвършени и не могат да се случат по-добре.

Нещо кратко: ако животът ви предлага сюжет за книга, моля ви, не се задоволявайте само с написването й. Един добър герой никога не би се задоволил с това. Добрите герои изобщо не четат.

Последно и най-важно, пишете всичко. Никога не задържайте нищо за края, никога не крийте от евентуалния си читател. Бъдете откровени с него. Знам, че това е противоестествено, но ако се правите на хитри и криете най-интересното за последната страница, новина! – това, че страницата е последна, не значи, че не може да бъде прочетена в началото, или че ще бъде прочетена изобщо. В писането, както казва поетът, всички дрехи вече ви пречат. Трябва да сте гол като гол охлюв, за да му запука на някого за вас.

Мисля, че най-голямата разлика между литературата и живота е, че в книгата или филма истината и развръзката стават ясни преди края. В живота обикновено е обратното.

Бих искал да използвам случая и да ви помоля да не криете истини и развръзки за края както в творчеството, така и в ежедневието си. Сигурно защото цялото ми поведение е оформено абсолютно и само от филмите, които съм гледал, и в по-малка степен от комиксите, онези десет книги и няколко музикални групи, но за мен е просто ненормално някой да пази развръзката за последния момент и да се радва, че само той си я знае. Дори архи-злодеите в киното използват първия възможен случай, за да си кажат всичко и да им олекне.

Нещата трябва да се знаят и да се разбират и да се казват и да се споделят. Това им е най-важната функция, мисля.

Защото ако ти не ми кажеш дали плачеш от тъга или друго, за мен сълзата в окото ти ще бъде само нещо мокро и солено, за което сигурно съм виновен аз.

Мисля си, че по принцип хората изглеждат по-добре сами – много по-добре. Понякога обаче има изключения, например майка ти и баща ти (в добрия случай) или холивудските двойки.

Изключенията са малко и изключителни, а животът е кратък и временен и с това ми се изчерпват всичките познания по математика.