Публикации от раздел 'Лична драма' ↓

София е град, кръстен на светица – през зимата или не. В него обаче ще намериш всичко друго. Колко неудобно само.

Все пак е важно да се каже, че това е доста благодатна среда за лечението на една хронична сезонна депресия. Господ не е измислил нищо, което да не може да бъде излекувано с алкохол, хапчета и момичета. Ако не си падате по хедонизъм, знам и един начин за пасивно справяне с проблема – списък с плюсовете и минусите. Ето го и моя:

Харесвам София, когато съм в китайския ресторант, и истинска китайка ми казва „пиуе импеуатоу и аиуан тъмно, да?,“ и харесвам София в дюнера, където истински ливанец ми прави месото и аз му казвам „шукран“ накрая, и харесвам София в метрото, където мога да се отъркам в много забързани хора и да отида на някой компютърен терминал и да заредя ето тази страница, и харесвам София, когато има концерти.

Не харесвам София, когато хората употребяват думи като „vintage“ вместо „старо“ и „гореща“ вместо „hot,“ и не харесвам София, когато е ко-ко-коледа и всички са ми се изсипали в кварталния мол, и не харесвам София един ден, след като е падал сняг, и съвсем не харесвам София, когато се взима насериозно.

Кризата на личността в студените месеци понякога се реализира и във философско-литературен аспект. Плодът й за тази година не е възможно най-завършения, не пращи от цвят и вкус и сок, и не изпълва никого с гордост, но факт е, че го има.

client: ok kori have your any personal chating id. if u don’t mind can u give it to me
client: because i don’t want talk with the different people
kori: I’m afraid that I can’t do that
client: don’t worry i will take it as my friend , never we will chat about your server
client: you can trust me as a friend
kori: I’m really sorry but this is company policy
client: but personally i can make friendship with you
client: within 2 or 3 months i am coming in USA. so don’t worry

Нашите явни чувства са причината на всичките ни отношения, но никога не са били допускани сред темите ни на разговор. Стоят скрити под повърхността на питиетата като по-голямата част от парчето лед и тихо вършат своята работа, но без да охлаждат.

Днес направих едно от най-странните неща, които съм правил някога. Особено гей нещо. Ако сте от многото, които четат този блог именно заради относителната липса на гей и лично-драматични постове, по-добре прескочете този, ако искате да продължите да четете този блог. Сериозно.

Случайно цъкнах на един от смотаняците в блогрола си. Случайно мръднах страницата надолу и попаднах на нещо, което той вероятно съвсем случайно беше цитирал. Този кратък абзац ме впечатли с точните си думи и ми напомни за една хубава любов, за едно много много специално момиче, което впрочем няма нужда да бъде напомняно, защото никъде не е ходило.

Така по детски вдъхновен, аз отворих едно празно прозорче и написах своето наивно и кратко любовно писъмце. И след това го изпратих. Както каза късметът ми вчера, направих нещо спонтанно. Както казва ласт.фм сега, love reign o’er me.

Обратът: не го пратих на нея. Заради това или онова, не би било правилно. Вместо това го пратих на него – смотаняка с блога и цитата. Не защото съм гей и искам да се пипам с него, а защото знам, че той ще съотнесе и ще разбере. Дори да не разбере, знам, че при него ще бъде сигурно. Дори да не е сигурно, просто трябваше да го изпратя. Нещо като модерно писмо в бутилка, само че точно при тази, при която трябва да отиде, няма как да отиде.

Или пък като боен клуб, само че без боя. Правилата са, освен че няма правила и така нататък, че пращаш любовното си писмо на някой свой приятел. Другия, по-неконвенционален вариант, е на някой пълен непознат. Полът май няма значение. Не е нужно да слагаш имена, просто пишеш искрените си мисли и чувства за някого. Не очакваш оценка или отговор, защото такива няма и не бива да има. Просто пишеш и пращаш на някой съвсем несвързан друг, знаейки, че няма какво да счупиш.

За разлика от гореспоменатия роман тире бойна организация, тази няма централизирано ръководство. Не държа да ви чета чекиите, но ако толкова много нямате на кого да пращате, знаете къде ми е имейла.

p.s. в момента отвън праска яко дъжд и гръмотевици. Жалко, че не валят мъже!

Има много и все разнообразни начини да кажеш на някого, че го харесваш. Ето няколко примера:

• Харесвам те като човек.
• Харесвам те, но по-добре да си останем само приятели.
• Харесвам те, но искам нещо красиво.
• Харесвам те, но не искам повече да ми се обаждаш.
• Харесвам те, но според мен най-добрият начин да ти го покажа е като ти повтарям редовно, че не можеш да правиш нещата, които най-обичаш да правиш. Почти две години след като ме разкараш ще продължа да ти се обаждам късно през нощта с въпроса „къде сбърках.“
• Харесвам те, но мозъкът ми е малко по-малък от едната ми гърда.
• Харесвам те, но мразя майонеза. Освен това имам приятел и май не ми се занимава с теб. Излъгах за майонезата.
• Харесвам те, но ме задушаваш. Взимам си спалния чувал.
• Харесвам те, но не съм сигурна какво искам. Не исках да водим този разговор по скайп.
• Харесвам те, но съм куку и детето ми има нужда от баща.
• Харесвам те, но съм куку и мириша.
• Харесвам те, но не се прави така.
• Харесвам те, но повече ми харесва да говоря много.
• Харесвам те, но съм с десет години по-голяма от теб.
• Харесвам те, но във Варна си ми е добре.
• Харесвам те и ще се постарая да стана твой клонинг и ще те обвинявам за всичките несгоди на бъдещия си живот. Евентуално ще се опитам да се самоубия. Ти си виновен!
• Харесвам те, но няма да ти се обаждам цяла седмица и после ще се оплача от отношението ти.
• Харесвам те, но след две седмици заминавам за друга държава.
• Харесвам те, но все още те възприемам като гаджето на двете си най-добри приятелки.
• Харесвам те, но никога няма да ти го кажа.
• Харесвам те, но днес е първи април.
• Харесвам те, но се надявам да нямаш нищо против, че гледам Love Actually докато правим секс.
• Харесвам те, но си тъп.

Може и да изпускам нещо. По-добрите са ми се падали по два пъти.

Заповядайте, споделете и вие!

Тялото тече по неведоми пътища. Сещам се, че имам дробове, чак когато се задушавам, и сещането е сепващо и рязко и изведнъж.
Осъзнавам, че имам стомах, едва когато съм ял нещо много лошо и се налага спешно да го наведа, извинете, приведа в състояние на катарзис.
За първи път усетих вкус по зъбите си след един лош бой. Вкусът беше тежък, сладникав и червен като малинов сироп, вкусът беше стар като теб, света и мен, и така нататък.

И чувствам най-непосредствено хубавите неща в живота когато съм празен като полупълна чаша в стара фотография.

А какво, всъщност, е рок музиката? В началото на деветдесетте, когато бях съвсем малък, по-големият ми брат вече беше започнал да изпитва върху себе си разните ефекти на пубертета, един от които беше именно влиянието на рока, манифестиран най-вече чрез дълга коса, кожени дрехи и преобладаващо черни плакати по стените на детската стая, която споделяхме. Един от първите такива плакати не беше нищо особено, но изцяло промени разбирането ми за живота и всичко останало. Познанието, което той ми даде, не беше много по-различно от божественото познание, което щях да придобия десетина години по-късно, когато щях да правя любов за пръв път, а именно – използването на нещо съвършено познато по съвършено непознат начин. Плакатът не беше повече от снимка на Джеймс Хетфийлд от Металика, вглъбен в свиренето на някаква песен. Специалното нещо, което успяваше да завърти динамото на детското ми въображение в правилната посока преди да заспя в продължение на нощ след нощ след нощ, беше, че докато той свиреше на нея, китарата му беше във вертикално, а не в хоризонтално положение.

Не, тук няма да споделя как вашият безумно глупав блог (не) би могъл да изравни по популярност Най-добрия на републиката, а една мъничка случка от отчаяните ми опити да си измисля причини да не уча.

Та сетих се за ГПЧЕ и колко вървежни бяхме в класацията на „24 часа“ преди няколко години, и се зачудих по какви точно критерии са били оценявани горките училищенца, съревноваващи се с нашата титанична академична институция. Гуглих за „гимназии класация“ и на първо място ми излезе – не можете да познаете – сайтът на Ромен Ролан Стара Загора. Наистина титанично.

Пак благодарение на този сайт, ето къде сме петъка:

Съществува погрешното схващане, че писането на книга изисква непосилна отдаденост, постоянство, креативност и други неща, в които аз не съм надарен, за това понякога хората се чудят. Ето простичък отговор.

Романът всъщност не иска много от мен. Мога да се връщам при него в два през нощта след месеци без обаждане и той няма да намери нищо нередно в това, няма и да каже, че се отнасям с него като с момиче на повикване.

Романът няма да бъде писан от никой друг – и няма да намеря негови голи снимки на чужд компютър – но няма да има нищо против аз да пиша други. Няма нужда да го слушам как мрънка, а когато на мен ми се мрънка, мога спокойно и без задръжки да го направя пред него, а след това ще изтрия страницата. Романът ме предразполага да говоря, но не се сърди, когато нямам нищо за казване.

Романът не се срамува от мен и не би ме помолил да крием в тайна връзката си; от друга страна аз мога да бъда дискретен колкото си искам и на никого никога нищичко да не кажа. Романът не държи да помня датата, на която съм го започнал, нито очаква бельо за рождения си ден.

Романът слуша само музиката, която аз слушам, гледал е само филмите, които аз съм гледал, и е чел само книгите, които аз съм чел, затова винаги имаме тема за добър разговор и винаги сме на една и съща страница. Романът няма бивша, за която да си мисли в онези дни, аз също.

Романът няма предпочитания за прическата, дрехите, хигиената, обеците, здравето ми. Той никога няма да ми каже, че не харесва нещо в мен, което е там нарочно; точно обратното, той ще попие като гъба най-добрите ми черти, но не и преди обективно да ми е показал най-лошите. Той обича и цени начините, по които правя всичко, просто тихичко се надява точно тази вечер да избера да правя него.

Романът цени съвършеното изречение повече от незавършената глава. Обаче не би я върнал.

Романът няма любима поза или място за секс и притежава редкия дар на титаничното търпение. Той свършва само веднъж, неизбежно едновременно с мен.

Учебниците по граматика по правило са пълни с правила, които бързо може да разделим на две групи – абсолютни и неабсолютни. „Камилата е животно“ всеки ден, докато „Мъжът е по-добър от жената“ е такова правило, което търпи изключения.

Десетият постулат на Бор Чвор е от втория вид; всъщност той не само търпи изключения, той би викал за тях с цяло гърло, ако ги имаше. Този постулат е на практика съставен от две отделни мъдрости, но те са пълноценни единствено взети предвид заедно, и гласи:

1. Ако разглеждаме хора според това дали отговарят на определен брой конкретни условия, например три, и ако ни се струва, че някой го прави напълно, т.е. покрива три от три, значи или не сме преценили правилно, или просто съществува друг, да кажем четвърти критерий, който е трябвало да бъде включен в първоначалната оценка, но не е, най-често защото не знаем за него, а по-рядко защото в пристъп на лудост не сме искали да признаем, че знаем за него (съкр. няма три от три);
2. Всичко е временно (инв. нищо не трае).

Макар че на пръв поглед изглежда малко дълъг, след няколко четения започва да звучи депресиращо, а след две бири е противозаконен, Десетият постулат важи поне колкото предните десет, вероятно дори и повече. Свидетелство за общовалидността на мъдростта на пророка Бор Чвор е директната му илюстрация в единствения съвременен български роман, обявен за Най-добър на републиката още преди да бъде издаден… или написан.

- Имам нещо като песен, но не е завършена.

- Всичко, което си струва, е незавършено – аз, ти, оня педал долу. Въпросът е дали ще си полупълен или полупразен – Момчил погледна бирата си, за да получи отговор на този въпрос – Или полупиян.

- Малко ги обърка тука поговорките – Емил вдигна своята бутилка и отпи.

- Наздраве.

В този момент от ръба на покрива изникна силуетът на Камен:
- Трябва да си купя чеснов сос!