Публикации от раздел 'Лична драма' ↓

Когато в живота ти нахлуе някой нов и блестящ елемент, който е красив и забавен и умен, и харесва всичко, което правиш, и ти казва, че си красив и забавен и умен, и ти харесваш всичко, което той прави, има само едно нещо, което може да направиш.

Когато реши да спре да си играе с теб, за да си играе с някой друг – защото всичко е временно, и това не е задължително лошо нещо – отново има само едно нещо, което може да направиш.

Защото е актуално да се цитира: американският есеист Джон Бъроуз пише, че най-скромното действие е по-добро от най-великото намерение. Моля ви, в игрите с голи тела и чужди сърца, бъдете внимателни в смесването и съотношенията между двете. Когато казвате, че искате нещо или някого, или го подкрепете с действията, свързани с това сказуемо, или по-добре не го казвайте изобщо.

Есеистите не са някаква нова и лоша секта, те са просто хора, които се опитват – впрочем, като всички нас.

Защото след една от предните публикации д-р Кирова (всъщност дори не съм сигурен дали е правилно да се пише д-р отпред когато става въпрос за този вид доктори) ми каза, че не раздавам директни оценки: това е последният път, в който пиша нещо за теб. Нека целият свят да знае, че не мисля, че си лош човек, нито че някога си била лоша с мен. Вселенската временност не е нещо, за което можеш да бъдеш държана отговорна. Пожелавам ти всичко най-хубаво във всяко отношение.

Че всичко е временно беше моят урок за теб. Мисля, че успях да ти го покажа вече поне два пъти, може би повече – ако някой друг освен мен брои така наречените малки неща. Че някои неща не са временни пък беше твоят урок за мен. Така е понякога, и всички се учим на страхотни глупости през цялото време.

И защото не бива да има двоен стандарт: в края на януари дадох едни пари на един човек за няколко дни, но все още не са ми върнати. И понеже в предния параграф възможно най-официално спрях да чакам някой друг, който чаках от края на януари досега, не би било справедливо да продължа да чакам теб, особено ако взема предвид и шокиращата разлика в личностните ви качества – така че моля те, върни ми парите. Понеже уча на две места и работя на две места и си плащам наема и парното сам, а ти не учиш на нито едно място и не работиш на нито едно място и живееш с вашите и като цяло отдавна не те смятам за добър човек в библейския смисъл на думата, моля те, върни ми парите. Може да започнеш като ми вдигнеш телефона и ми кажеш така и така, ала-бала, не си пека гъза на френската ривиера докато ти гладуваш и спиш по три часа на ден, и прочее. Само идеи.

Вече съм писал за биването смирен и биването сдържан и съвсем не са от най-лесните неща на света за мен, но също като в тичането и бокса, всяка минута на границата на възможностите ми ме прави малко по-силен, малко по-добър, малко по-яростно искащ да бъда по-смирен и сдържан.

Една басня по този повод: преди няколко дни показах последната си идея за автостигматизиране на тялото си на любимия си приятел и съквартирант Деле. Под „показах“ нямам предвид, че съм изтичал до него с нефелната си рисунчица в ръка, скимтейки за внимание. Просто Делето дойде в моята стая, седна на дивана и така се случи, че отвореният скицник не беше мърдал от мястото си на масата пред него вече втора седмица. Та, потенциалната ми пета татуировка е скромен в мащаба си надпис от четири-пет думи на английски, безсрамно свити от любима песен и едноименен албум на любима група. Делето наивно, но добродушно ме попита коя точно от тези четири-пет думи има нещо общо с мен; коя от тях би могла дори в много преносен смисъл и от далечно разстояние да ме определи. Аз му отговорих, че от дълбока древност човек не дълбае по себе си това, което е, а това, което се стреми да бъде.

Както казва доктор Дре, мерси, боже, че е петък. Ако като мен започвате деня със супер весел изпит и после имате интервю, навярно искате вечерта да потанцувате и да се опиете с бири-мири. Каква по-добра музика за фон на това от Jaya the Cat и нашичките си The Pomorians? Айдя на купоня, гледайти, завиждайти, дрисли мръсни!

Освен това, както сигурно знаете, Гого от Тоника (СВ) страда от рядка и неизлечима болест. Вместо да се включвате в разни групи във фейсбук, идете да слушате малко модерен нашенски рок в подлеза на НДК понеделник вечер и дайте някой лев за човека.

София е град, кръстен на светица – през зимата или не. В него обаче ще намериш всичко друго. Колко неудобно само.

Все пак е важно да се каже, че това е доста благодатна среда за лечението на една хронична сезонна депресия. Господ не е измислил нищо, което да не може да бъде излекувано с алкохол, хапчета и момичета. Ако не си падате по хедонизъм, знам и един начин за пасивно справяне с проблема – списък с плюсовете и минусите. Ето го и моя:

Харесвам София, когато съм в китайския ресторант, и истинска китайка ми казва „пиуе импеуатоу и аиуан тъмно, да?,“ и харесвам София в дюнера, където истински ливанец ми прави месото и аз му казвам „шукран“ накрая, и харесвам София в метрото, където мога да се отъркам в много забързани хора и да отида на някой компютърен терминал и да заредя ето тази страница, и харесвам София, когато има концерти.

Не харесвам София, когато хората употребяват думи като „vintage“ вместо „старо“ и „гореща“ вместо „hot,“ и не харесвам София, когато е ко-ко-коледа и всички са ми се изсипали в кварталния мол, и не харесвам София един ден, след като е падал сняг, и съвсем не харесвам София, когато се взима насериозно.

Кризата на личността в студените месеци понякога се реализира и във философско-литературен аспект. Плодът й за тази година не е възможно най-завършения, не пращи от цвят и вкус и сок, и не изпълва никого с гордост, но факт е, че го има.

client: ok kori have your any personal chating id. if u don’t mind can u give it to me
client: because i don’t want talk with the different people
kori: I’m afraid that I can’t do that
client: don’t worry i will take it as my friend , never we will chat about your server
client: you can trust me as a friend
kori: I’m really sorry but this is company policy
client: but personally i can make friendship with you
client: within 2 or 3 months i am coming in USA. so don’t worry

Нашите явни чувства са причината на всичките ни отношения, но никога не са били допускани сред темите ни на разговор. Стоят скрити под повърхността на питиетата като по-голямата част от парчето лед и тихо вършат своята работа, но без да охлаждат.

Днес направих едно от най-странните неща, които съм правил някога. Особено гей нещо. Ако сте от многото, които четат този блог именно заради относителната липса на гей и лично-драматични постове, по-добре прескочете този, ако искате да продължите да четете този блог. Сериозно.

Случайно цъкнах на един от смотаняците в блогрола си. Случайно мръднах страницата надолу и попаднах на нещо, което той вероятно съвсем случайно беше цитирал. Този кратък абзац ме впечатли с точните си думи и ми напомни за една хубава любов, за едно много много специално момиче, което впрочем няма нужда да бъде напомняно, защото никъде не е ходило.

Така по детски вдъхновен, аз отворих едно празно прозорче и написах своето наивно и кратко любовно писъмце. И след това го изпратих. Както каза късметът ми вчера, направих нещо спонтанно. Както казва ласт.фм сега, love reign o’er me.

Обратът: не го пратих на нея. Заради това или онова, не би било правилно. Вместо това го пратих на него – смотаняка с блога и цитата. Не защото съм гей и искам да се пипам с него, а защото знам, че той ще съотнесе и ще разбере. Дори да не разбере, знам, че при него ще бъде сигурно. Дори да не е сигурно, просто трябваше да го изпратя. Нещо като модерно писмо в бутилка, само че точно при тази, при която трябва да отиде, няма как да отиде.

Или пък като боен клуб, само че без боя. Правилата са, освен че няма правила и така нататък, че пращаш любовното си писмо на някой свой приятел. Другия, по-неконвенционален вариант, е на някой пълен непознат. Полът май няма значение. Не е нужно да слагаш имена, просто пишеш искрените си мисли и чувства за някого. Не очакваш оценка или отговор, защото такива няма и не бива да има. Просто пишеш и пращаш на някой съвсем несвързан друг, знаейки, че няма какво да счупиш.

За разлика от гореспоменатия роман тире бойна организация, тази няма централизирано ръководство. Не държа да ви чета чекиите, но ако толкова много нямате на кого да пращате, знаете къде ми е имейла.

p.s. в момента отвън праска яко дъжд и гръмотевици. Жалко, че не валят мъже!

Има много и все разнообразни начини да кажеш на някого, че го харесваш. Ето няколко примера:

• Харесвам те като човек.
• Харесвам те, но по-добре да си останем само приятели.
• Харесвам те, но искам нещо красиво.
• Харесвам те, но не искам повече да ми се обаждаш.
• Харесвам те, но според мен най-добрият начин да ти го покажа е като ти повтарям редовно, че не можеш да правиш нещата, които най-обичаш да правиш. Почти две години след като ме разкараш ще продължа да ти се обаждам късно през нощта с въпроса „къде сбърках.“
• Харесвам те, но мозъкът ми е малко по-малък от едната ми гърда.
• Харесвам те, но мразя майонеза. Освен това имам приятел и май не ми се занимава с теб. Излъгах за майонезата.
• Харесвам те, но ме задушаваш. Взимам си спалния чувал.
• Харесвам те, но не съм сигурна какво искам. Не исках да водим този разговор по скайп.
• Харесвам те, но съм куку и детето ми има нужда от баща.
• Харесвам те, но съм куку и мириша.
• Харесвам те, но не се прави така.
• Харесвам те, но повече ми харесва да говоря много.
• Харесвам те, но съм с десет години по-голяма от теб.
• Харесвам те, но във Варна си ми е добре.
• Харесвам те и ще се постарая да стана твой клонинг и ще те обвинявам за всичките несгоди на бъдещия си живот. Евентуално ще се опитам да се самоубия. Ти си виновен!
• Харесвам те, но няма да ти се обаждам цяла седмица и после ще се оплача от отношението ти.
• Харесвам те, но след две седмици заминавам за друга държава.
• Харесвам те, но все още те възприемам като гаджето на двете си най-добри приятелки.
• Харесвам те, но никога няма да ти го кажа.
• Харесвам те, но днес е първи април.
• Харесвам те, но се надявам да нямаш нищо против, че гледам Love Actually докато правим секс.
• Харесвам те, но си тъп.

Може и да изпускам нещо. По-добрите са ми се падали по два пъти.

Заповядайте, споделете и вие!

Тялото тече по неведоми пътища. Сещам се, че имам дробове, чак когато се задушавам, и сещането е сепващо и рязко и изведнъж.
Осъзнавам, че имам стомах, едва когато съм ял нещо много лошо и се налага спешно да го наведа, извинете, приведа в състояние на катарзис.
За първи път усетих вкус по зъбите си след един лош бой. Вкусът беше тежък, сладникав и червен като малинов сироп, вкусът беше стар като теб, света и мен, и така нататък.

И чувствам най-непосредствено хубавите неща в живота когато съм празен като полупълна чаша в стара фотография.

А какво, всъщност, е рок музиката? В началото на деветдесетте, когато бях съвсем малък, по-големият ми брат вече беше започнал да изпитва върху себе си разните ефекти на пубертета, един от които беше именно влиянието на рока, манифестиран най-вече чрез дълга коса, кожени дрехи и преобладаващо черни плакати по стените на детската стая, която споделяхме. Един от първите такива плакати не беше нищо особено, но изцяло промени разбирането ми за живота и всичко останало. Познанието, което той ми даде, не беше много по-различно от божественото познание, което щях да придобия десетина години по-късно, когато щях да правя любов за пръв път, а именно – използването на нещо съвършено познато по съвършено непознат начин. Плакатът не беше повече от снимка на Джеймс Хетфийлд от Металика, вглъбен в свиренето на някаква песен. Специалното нещо, което успяваше да завърти динамото на детското ми въображение в правилната посока преди да заспя в продължение на нощ след нощ след нощ, беше, че докато той свиреше на нея, китарата му беше във вертикално, а не в хоризонтално положение.

Не, тук няма да споделя как вашият безумно глупав блог (не) би могъл да изравни по популярност Най-добрия на републиката, а една мъничка случка от отчаяните ми опити да си измисля причини да не уча.

Та сетих се за ГПЧЕ и колко вървежни бяхме в класацията на „24 часа“ преди няколко години, и се зачудих по какви точно критерии са били оценявани горките училищенца, съревноваващи се с нашата титанична академична институция. Гуглих за „гимназии класация“ и на първо място ми излезе – не можете да познаете – сайтът на Ромен Ролан Стара Загора. Наистина титанично.

Пак благодарение на този сайт, ето къде сме петъка: