Публикации от раздел 'Вселената' ↓

Вчера беше един от най-добрите дни. Мисля, че тайната му беше в постоянното правене на нещо, защото като спреш да правиш нещо и почнеш да правиш нищо, автоматично превключваш на мисловна дейност, а това никой нормален не иска да си го причинява.

Един от най-силните моменти беше, когато звъннах на някой, който знаех, че няма да ми вдигне. Направих го не толкова защото без парите, които трябва да ми върне, утре ще изплувам в някоя тиня с щанга в главата, макар че и това е фактор. Но мотивацията ми беше по-скоро драматургична.

Идеята е, че като направиш нещо такова, добрият драматург от своя страна засилва малко драматична ирония в твоя посока и би следвало да направи така, че някой, на който няма да вдигнеш, да звънне на теб. Уви, не ми се получи. Все по-често се уверявам, че се мандахерцам в доста тъп филм. В сравнение с моя „Източни пиеси“ навярно има три действия.

Както и да е, на мен ми хареса опитът за фалц. Гредата на кого му харесва? Тя е нещо положително само в играта на гъзенка.

На драматурга кво да му се сърдя, той толкова си може. Другите действащи лица, които основно бездействат, ни остава само да ги обичаме безкритично дори когато с нищо не са го заслужили, защото по дефолт всеки заслужава да бъде обичан безкритично – колкото и да му се тръшка и да му се реве против тази несправедливост.

В 21ви век е ясно, че вселената е безкрайна, но когато затворя очи и се помъча да си представя как точно изглежда тя, ми е трудно да видя нещо много по-голямо от камион или стадион.

Сигурен съм, че всеки човек знае какво е чувството, и се чудя как така няма дума за него.

Друга ситуация, която визуализирам със същия успех: когато чуя, че някой някъде се чувства по подобен начин спрямо някой друг.

Как работи:

Спира те циганката с ръкомахане и някаква иноземна зелена китка, която обяснява, че е за здраве. След три последователни и градиращи отказа най-накрая хващаш китката, но не, трябва да дадеш левче. Даваш левче, но тя не спира. „Как се казваш?“ – Станимир – „На колко си?“ – известно време мисля, преди да сметна – „В какво не ти върви?“ – тук няма нужда да мисля и казвам, че в нищо. Вуду-циганката само това и чака и става ясно, че на мен ми е „излята мъртва вода“ и някой е дал на лоша жена 300 лева (смятай!), за да ми го направи това. Почваме да се борим с магията. Как се борим? Обръщаме се към оградата, т.е. с гръб към улицата, защото „душманите и зад дувара са ме клели.“ Вече почвам да си стягам пушкавия задник, за да не ми изчезне някъде портфейла. Вуду-баба ми подава едно конче (с ударението на е, смисъл не малък кон, а парче конец) и казва да направя три възела и да си пожелая три неща. Аз нищо смислено не мога да си пожелая, освен да избягам от тука по-бързо, но правя възелите. „Целуни ръка, баба“ – целувам ръка, баба. След това трябва да плюя по дувара. Казвам „пу“ както хората казват „бау,“ когато трябва да лаят. След това трябва да плюя и по конеца, което правя със същата ефективност. След това трябва да сложа хартиена пара върху конеца – и тук почти съжалявах, че нямах банкнота в джоба, а не ми се вадеше портфейл. Сигурно си струва да се спомене, че в този момент вече не се казвах Станимир, а Станислав, което предполага донякъде по-ниски шансове за успешна анти-магия. Предложих да сложа монета, но вуду-баба „не иска да ме гледа как ставам студен като метала.“ В крайна сметка след като 20тина пъти казах, че нямам банкнота в джоба, тя си взе и китката, и конеца, и си тръгна и май ми се разсърди. Дано не ме е замерила с някоя умряла вода.

Но иначе доста яко стрийт вуду. Първото събитие след като се прибрах беше счупването на една чаша, но не беше достатъчно да ме побият тръпки. Виж, ако ме беше блъснало метрото, нямаше да съм никак доволен – или жив.

Бих искал официално да помоля лошите хора (и жена), които стоят зад черната ми магия, да си върнат думите назад или да се обърнат от дувара към улицата или там каквото трябва да направят, за да спре да тегне този мрак над мен. Мерси предварително.

Сега да опрем до нещо по-съществено и свързано с тази вселена: един от големите ми идоли в литературата, колега на работа и бивш съредактор на пичplace, който беше един от доста яките блогове на републиката, започна свой собствен и нов блог. Съветвам ви да му хвърлите едно око и ако като мен не четете други блогове освен този, ще ви успокоя с това, че неговият се чете доста, доста лесно и скоростно. Надявам се да доловите как неговият колоритен и миниатюрен стил на изразяване е повлиял на моя, и обратното.

Мисля, че едно от наистина най-смислените човешки изобретения е одеалото. Единственото, което не ми харесва в одеалата, е че са склонни да се разместват от краката ми, което си е отвратително рано сутрин, особено този сезон и особено като спя сам.

Няква тъпня, която измислих преди малко за новата си група:

Ей, ти си кифла
а аз съм гладен
и на мисия да разбера
дали пълнежа не е гаден.

Обречена е да стане турбо хит сред малките подмокрени идиотки. Между другото, имам нова група. В този ред на мисли ще трябва да помоля групата No Recharge да се въздържат от използване на горния текст – колкото и да е тъп – моля.

Най-симпатичното обяснение в чувства, което съм получавал напоследък:

1: ти си..
1: като да се сещам за нещо от детството си
1: което ми е направило впечатление
1: но не знам какво е да го усетя като ‘голяма’

Веднага, след като й казах колко мило ми е станало, тя между другото спомена, че съм лайно. Така е понякога.

На второ място:

2: obicham te
2: no dnes e 1vi april
2: huh v sushnost kolko po qko bi bilo da ti kaja sushtoto neshto utre
2: i bez tova nqma znachenie :)

Доста скрита сила има в днешната младеж като стане въпрос за такива речи. Тази между другото също ми е казвала, че съм лайно. Така е понякога.

Номер три няма да я цитирам, защото е дълго и изтормозено и звучи малко все едно аз съм го писал, а никой не иска да чете такива неща. Чест й прави, че все още не ме е наричала лайно, но това, като всичко останало, е временно. Всъщност тя още си мисли, че не мога да наранявам, но това е просто защото ме познава съвсем отскоро, не знае какво съм правил на горните две (и на всички други) и освен това засега ме води с минималното, но убедително 1:0 в играта на нанасяне на болка. Така е понякога.

В интерес на истината аз никога не съм получавал истинско любовно писмо или истинско любовно обяснение или изобщо някакъв жест, който да изразява точно това. Тук е мястото да разкажа нещо малко встрани: имам една приятелка, вероятно най-добра приятелка, макар че този епитет означава малко за мен – повече за това после. Та тя ми е споделяла, че има нещо като парола, нещо, което ако бъде направено от някой мъж за нея, автоматично ще я накара да се омъжи за него (или поне да го иска всячески). Естествено, че не мога да кажа каква е тази парола, бога ми, тя е тайна и ще си я отнеса в гроба, но мисълта ми е, че аз нямам една конкретна такава. Може би защото бих се оженил веднага, не знам. Но ако имах такава парола – или пет, например – доброто любовно писмо сигурно би била една от тях.

Но за да се класира изобщо, ще трябва да звучи по-малко като мен и повече като някой отсреща. Ако исках да си пиша писмо сам, сигурно щях да си напиша писмо сам, нали. И щеше да е супер яко.

За най-добрите приятели – всичките ми приятели са най-добри и издигането на някой по-специален и по-равен и по-по-най би било лицемерно и обидно за другите. По този случай имам една малка басня. Преди да имаме пералня, т.е. допреди оня ден, прането ми в големия град се случваше по приятели с перални и по-конкретно при моите симпатични другарчета Екатерина, Иван и Славена (по азбучен ред). Веднъж майка ми ме попита къде се пера и аз й казах „у приятели.“ Тя се засмя и каза „добре, щом имаш чак толкова близки приятели,“ на което аз отговорих „мамо, аз нямам друг вид приятели.“ И наистина го вярвам.

Имам един принципен въпрос: плагиатство ли е, когато слушаш някаква песен и чуеш най-яката рима на света и по-късно се окаже, че текстът всъщност не е това, което си чул – или с други думи това вече мои рими ли са и мога ли да ги ползвам, или не?

Отскоро се опитвам, всъщност полагам нечовешки усилия, да бъда будист, което не е никак лошо. Цялата работа с биването на будист е да си много, много сдържан – през цялото време. Буда обаче има странно чувство за хумор и точно когато се уча да бъда такъв, той ми пусна един след друг най-прекрасния човек и най-антипатичния човек. Ходи бъди сдържан като искаш да крещиш за правене на деца или за рязане на вени и прострелване в коляното.

Впрочем тоя Буда май изобщо не ми харесва усмивката. Не ме оставя да се усмихвам нито широко, нито за дълго.

Защо би било по-трудно да съм християнин, например: проблемът ми с отвъдното и дедите, които те гледат от звездите в „Цар Лъв“ и така нататък, е че не искам да вярвам, че мъртвите ми близки – или изобщо всеки друг мъртъв – са свободни да ме гледат всеки път като мастурбирам. Съжалявам, но организирания монотеизъм въобще не предразполага към весели чикии.

от ръката ти ще науча как да рисувам ръка.
от ръката ти ще науча как да рисувам уста.
от ръката ти ще науча как да рисувам сърце
и планети – или цвете – или и двете.

от ръката ти ще науча къде гранича с афганистан.
от ръката ти ще науча как работи тъкачния стан.
от ръката ти ще науча как да заспивам не сам и
от ръката ти ще науча защо да ставам рано.

*

forgive me for saying this
but girl, we fit like tetris.

протестирам

- Добре, а кучето защо е трикрако?
- Защото не може да кара скейтборд.

- А ти имаш ли си любима дума?
- Да.

john g: hi wayne. are you a human or a bot?
Wayne: A human, but a bot would say the same
john g: proly

* бележка – от известно време насам се казвам wayne, за да си мислят индийските ни клиенти, че не разговарят с хора/ботове от източна европа – ако не виждате иронията в това, не сте работили в it.

по-късно вечерта, благодарение на супер-гига-забавните ми съквартиранти:

WayneIsGay: hi