Публикации от раздел 'Вселената' ↓

Всички млади и грамотни вече сме гледали Неудобната истина на Ал Гор; дори съм ходил на кинопрожекция на въпросния филм, част от предизборната кампания за общинския съвет на Стара Загора на една бизнес партия - макар че много харесвах филма по това време, самата прожекция успя единствено да ме настрои още по-критично към въпросните. Без да насърчавам многомилионната си аудитория да си хвърля боклуците по улицата и да използва повече ток и вода от необходимото, о, скъпа аудиторийо, предлагам ви да прочетете този интересен материал.

client: this is the message it gives:
client: Canceled - Domain is locked at current registrar, or is not yet 60 days old
client: what does it mean
kori: That the transfer has been canceled
kori: Because the domain is either locked with your current registrar
kori: Or it’s not yet 60 days old

Вчера Миша ми каза да си домъкна задника в осем и половина. Аз я питам “Вечерта ли,” а тя ми се хили отсреща… безбожие, да ходя да благотворя толкова рано! Как да е, ще го помисля. После пък, по време на обяда си, видях Боби и Роси, които общо взето управляват местния Кръст, та и те ме ръчкаха. После и София ми прати есемес. И Ина в IRC. Яко жени в тоя Червен Кръст.

Все едно. Събуждам се в класическото 7:57 и набързо планирам почти започналия ден. Мия се, изпразвам си раницата от субстанция и учебници, хапвам малко, пия хапчета, тичам и в крайна сметка съм там почти на време и за първи път преди Миша.

Казват ми, че ще ходим да връзваме мартенички в някакъв дом. Кой дом, джанъм? За инвалидите. Настръхвам, и далеч не ми идва на акъла, че това е само първото от много настръхвания днес. София ми е разказвала за там, как хората нямат никакво желание за живот и същевременно колко са яки с вижданията си за него, и как ти го осъзнаваш. Тя е ходила преди, разбираш ли, и я е страх, а мен питаш ли ме?

След като частично сме се събрали, потегляме към гимназията, за да намерим Катя и Васко, у които са повечето мартеници. Намираме ги, но стоката не е у тях - не можем да идем без мартеници! По този случай част от групата отива да отметне това, докато ние вървим в посока Казанлък и преминаваме покрай разни едноименни езера и бирени фабрики. По време на дългия път се забавляваме освен с околните миризми и с пияните истории на София. Малко след десет сутринта стоим отпред. Изглежда пусто и старо. Вътре сме.

Г-жа Прандева е социален работник към този дом. Тя усмихнато ни казва да изчакаме малко докато говори с директорката. Минута по-късно вече сме при последната, която ни приветства. Облечена в изсветляла вечерна рокля, която не й стои добре от поне петнадесет години, тя ни обяснява колко е хубаво, че идваме ние тука сега да помагаме на хората, и за ентусиазма и за другите неща, които - прозявайки се - съм чувал във всеки друг социален дом.

Прандева ни води по стълбите до последния етаж, откъдето по план започваме отгоре надолу да щурмуваме стаите на неочакващите хорица с пожелания заживот и здраве. Заведението е конструирано в най-добрите традиции на социалистическият кубо-деформизъм и съчетава в себе си елементи ту от училище, ту от почивна станция, но неизменно в очи се набива един ужасен, изстрадал жълт цвят – къде пречупен през прозореца, къде корозия.

На първото стъпало помирисвам храна. На второто – миазми. Докато драпаме, все още с усмивки, виждам някои от хората в колички или на патерици. Горе се разделяме на две групи, понеже всеки етаж има две крила. Вратите на стаите са плъзгащи се. На някои висят катирани, но повечето са заключени отвътре. Първо нямам много смелост да вляза където и да е и ентусиазираните момиченца лесно ме изпреварват. Със София влизаме при три женици, които много ни се радват. Усмивките им ми подсказват, че наистина правя нещо добро, а нормалността им вдига поизчезналия ми кураж. Трябва да повдигна ръката на една от тях, за да мога да завържа мартеницата.

Отново на коридора, където слънчевата светлина е ужасна. Всичко е като във филм. Реквием за мечта или нещо такова, издухано.

От последната врата вдясно стърчи силуетът на рошава мъжка глава. Стърчи на ниво малко под коляното ми. Приближавам се и виждам изкривените черти на лицето му. Той стои на колене и на две ръце, които не контролира много умело. Не може и да говори и май не разбира напълно за какво съм там, само знае, че не трябва да се страхува от мен и ми позволява да му вържа мартеничка и да му пожелая здраве.

Никога преди това не съм осъзнавал какво казва това пожелание; не и в такава степен. Никога преди това не съм си давал сметка, че в определени ситуации то е лицемерно и саркастично и служи по-скоро за личното изкупление на пожелаващия.

Прандева се усмихва под очилата си и ми казва, че вътре в стаята има още един човек, когото мога да зарадвам. “Гошко, Гошко е вътре.”

Миризмата е непоносима, но пък твърде малка, за да отговаря на картината пред мен. Благодарен съм, че пердетата почти не допускат светлина.

Гошко лежи сгърчен в постелите си. Долните му крайници са деформирани или наранени до неизправност. Ръцете му са невъобразимо свити. Гурелясалото му лице е безкрайно застинало в крива гримаса, може би в следствие на спазъм, а може би от мъката. Въпреки всичко разпознавам опита му за усмивка и го оценявам най-искрено. Опитва се да каже нещо, но не разбирам какво. Част от ритуала с мартеничката е да му пожелая всичко най-хубаво. Смея се над себе си. Казах му “довиждане” и той ми отвърна.

Гумени колене. Защото току-що си проумял нещо за живота, нещо много по-истинско от колата, жената или любимата ти песен, но и нещо много по-необяснимо.

На долния етаж срещаме и поздравяваме доста жени в колички. Някои са изгубили краката си, други никога не са ги имали. Социалната работничка уж има работа, но преди да отиде да се разплаче далеч от погледите ни, ни казва да не изоставяме родителите си, когато остареят.

Като онази приказка за снахата и дядото и сметището. Онова в приказката обаче е село. Хората са малко и още по-малко са излишните. В града е пълно с дефектирали машинки, и по този случай сме им направили бунище. Мирише подобаващо.

Докато вървим из етажите, София ми обръща внимание на часовниците. Нито един не работи, освен този в офиса на директорката. На него пише “Пайнер.”

На втория етаж ослепяващ мъж цитира Библията. Беловлас, небръснат, закачен за леглото, безнадежден човек със сълзи на очи ми говори за надеждата, и как никога злото не трябва да победи над доброто, над теб. Ебати.

Над партера е най-спокойно. В стаята за сбирки разговарям с една баба, която ми споделя вижданията си за любовта, и как сексът е нищо без нея, и други такива неща. Не й е трудно да спечели първото място за нелудост в тази лудница. Тук е и олимпийска шампионка - от специалните игри. Не искаме да си тръгнем веднага и слушаме един чичо, който разправя как като изтеглим войските си от Ирак, Турция ще ни нападне и превземе. Нормалните политически бистрения, които ще чуеш във всеки парк и пенсионерски клуб, само че днес са без крака, разбийш ли - както самият той често казва. Един от санитарите продължава темата за войната и я обвързва с нас, защото тогава именно доброволците на Червения Кръст изваждат ранените в тила. Другите вече са долу и ни викат. Казваме “чао” на всички и оставяме мартениците, които не сме вързали, на това, което би било рецепция, ако това беше почивна станция.

Трябва ми малко време да се осъзная, бавно да усетя всеки пръст по краката и ръцете си.

Вървя.

Денят, в който написах това, завинаги промени погледа ми върху живота. След него времето ми изглежда по-кратко, мисленето по-безсмислено, краят по-сигурен, а съжаленията просто не на място. Не очаквам след тези две страници някой друг да претърпи подобна метаморфоза; но ако са ви провокирали, ако поне за мъничко сте се замислили, значи трите години писане са си стрували.

Невъзможното се случи - сайтът на Софийски Университет Свети Климент Охридски беше осъвременен по случай 120 годишнината от пускането в действие на стария сайт. Колеги, да празнуваме!

Така както аз го виждам, всичките имаме основно три избора пред себе си - да изпаднем в дива полемика дали има смисъл от този ден, да напишем нещо по темата или да заебем. Кво ще го бъде?

Easy like sunday morning е едно нещо, Naked sunday е друго, Black sunday определено не е четвърто, а има още десетки разнообразни по съдържание състояния, които може да дефинираме само и единствено чрез края на седмицата. Във всеки случай повечето от тях бяха останали на месеци назад и на километри настрани до днес, когато погледнах часовника и видях, че е три часа неделя следобед, и си спомних за всичко това.

Има недели, в които времето се източва мудно, защото нямам нищо за правене и само се мотам като зомби насам натам из апартамента с надеждата, че от многото мотане ще ми се приспи и след няколко часа черно ще дойде понеделникът, който обещава много повече - всъщност изобщо някакво забавление под формата я на училище, я на работа, я на кино. Естествено, с края на училището и началото на работните уикенди тези представи малко се променят и изстрелват понеделникът пред неделята във временното класиране за най-забил ден от седмицата.

Съответно има и недели, които бързат като влак-стрела и не дават никакво време за размисъл по време на пътуването, но пък обикновено оставят завидно количество материал под формата на спомени и може би снимки много след като са свършили. Примерно неделята, в която за първи път се качи на стоп за на майната си, или неделята, в която тръгна за малък турски остров с петима приятели и два сърфа отгоре на колата, или неделята,* в която закъсахме насред Родопите, стопирахме КАМАЗ, след това ни блъсна пиян шофьор и за капак минаващите покрай нас ни предупреждаваха, че вечерта ще ни изядат чакали.

Има обаче и недели, когато времето не тече нито по-бързо, нито по-бавно отколкото трябва, сиреч кара си на заводски скорости, и заради високото си ниво на нормалност същите тези недели ни се струват яко странни. Ето например, днес аз осъзнавам, че е крайно време да започна да уча за изпита си, който е вдругиден сутринта, по начин различен от четенето на детски книжки, написани на въпросния език, но заебавам дори и любимата си детска книжка заради последната част на крайно занимателните пътеписи на Деница, междувременно усещайки, че кофеина, който приех преди малко в компанията на Павел и анонимната му приятелка с тиранти, почва малко по малко да ускорява деня - всичко това докато часовете от смяната се изнизват с типичната си заводска скорост. В такива дни време за носталгия няма, но затова пък има предостатъчно за концентрация и фантазиране върху близкото бъдеще, което е малко нелогичен, но доказан физичен закон.

И в отчаяно търсене за добро или просто някакво заключение забелязвам на дясното си коляно milpool, което съм си татуирал на закуска с тънкописец. Друг възможен завършек е, че водещите засега в класацията изпълнители на Hurt са единствените в класацията, които всъщност никога не са изпълнявали Hurt - макар че всички тук могат да потвърдят, че с някои от песните сме им нанасяли болка.

* - не съм сигурен дали беше неделя, но усещането беше точно такова.

Преди малко чух моя песен, записана с чужд глас отгоре. Чувството е малко като да видиш бившата си и детето с някой друг, и детето му вика “татко” - един вид не е особено захарно, но все някога се случва.

Можете да чуете новия Пиано бар на нашия техния майспейс.

Понякога ми идват някакви невероятни мисли - нещо, което звучи адски smooth, супер секси и мъничко мъдро. Искам да я напиша тук, но е много лична и не го намирам за редно, пък и сексът лесно се губи в писмена форма. Сещам се, че може да я включа като невероятна, направо убийствена завършваща реплика на някоя глава от романа, но там просто липсват обстоятелствата, поначало създали тази мисъл - което със сигурност не е лошо, защото би го направило дълъг и скучен. В крайна сметка решавам да я запазя за тогава, когато ще мога да я кажа, и се надявам да не я забравя междувременно.

Случайно ровейки си из общопризнатият и съответно коренуван за най-авторитетен и смислен вестник в републиката, попаднах на статия с шокиращо тъпо име - От кóза съм станал малко тъп - всъщност толкова тъпо име, че си помислих, че е автобиографична.

Малко е стряскащо, когато Капитал почне да звучи в статиите си по-зле от 24 часа. Обаче не това е интересното - препоръчвам да разгледате коментарите. Сред тях можете да намерите доста по-убедителни аргументи и против, и за тревата - а дори и да не ви интересуват тези неща, стилът и качеството на полемиката са способни да ви забавляват известно време.

Във всеки случай евала на Градинко за това, което прави вече колко години, и г-н Пекунов да се засрами и да спре да преразказва (глупави) чужди статии, а да вземе да направи собствен рисърч върху колегата си И.

edit: В днешния брой (5 юли) на вестник 24 часа наистина има подобна статия - този път за вредата от бирата!

Тук съм, за да говоря за Езиковата гимназия. Преди това обаче едно уточнение – езиковата гимназия не е една. Например тя изглежда по един начин за мен, но е съвсем друга в очите на някой случаен минувач по „Столетов“, който в стъпките си най-много да се учуди защо това училище има подобна синя табела на входа си и дали поначало целта е била да изглежда като супермаркет.

Така се случи обаче, че днес в тази зала сме се събрали само посветени, затова спокойно мога да разделя езиковите гимназии на три – това са гимназията на учителите, на които обикновено им е писнало от другите две гимназии, гимназията на родителите, които кротко чакат следващата родителска среща, за да разберат дали детето им е умно, и, разбира се, гимназията на учениците. От тези три гимназии единствената, която представлява дори бегъл интерес, е последната – гимназията, която за един кратък момент е крайна дестинация, за още по-кратък момент е дом, а през остатъка от живота ни е отправната точка и в крайна сметка най-естественият отговор на въпроса „От къде го знаеш това?“

Точно тази трета гимназия е тази, която помпа кръвта във вените на сградата, която предизвиква шума на двора и която се крие, когато пуши; тази трета гимназия е единственият виновник за фотографиите по коридорите, за ежегодните списания и фестивали, за всяка евтина статуетка или измачкана книжка, изложена в музея; тя единствена обединява другите две и осмисля отделното им съществуване.

В тази моя гимназия научих много нови и полезни думи, както и значенията на някои вече учени. Например познанството ми със Здравко Личев ме научи, че да бродиш като Иисус сред прокажени всъщност се брои за обществено-полезна дейност само в Библията, и че в истинския свят не чудесата, а само действията ни могат да предизвикат промяна. Ако не бях срещнал Георги Шивачев пък, вероятно щях да съм сигурен, че законът на Хъбъл гласи „колкото повече телескопи, толкова повече новооткрити звезди“. На първия чин при Павлина Запрянова разбрах, и разбира се, бях шокиран, че по широкия свят има видове с повече от един полов орган; но което е по-важно, там научих и че законът на Мендел няма нищо общо с Менделсон и че генетиката е малко по-проста, отколкото звучи иначе. Естествено, най-много придобивки в речника си осъществих в часовете по литература с Елена Герганова, например звучната дума „волтерианец,“ която все още не знам какво е – ако е нещо лошо, моля ви, не ми казвайте! Но най-много научих за живота, осъзнавайки, че ако не бях срещнал почти всички други свои преподаватели, все още щях да си мисля, че значението на думата „сблъсък“ е да те набият в друг квартал.

Някои се оплакват, че този сблъсък е твърде дълъг и твърде корав. От позицията на човек, който преди броени дни е излязъл от ринга с вдигната ръка, ще си позволя да кажа друго. Подобно на сложна и времеотнемаща татуировка, образователният процес понякога води младият човек през моменти, в които той се чуди защо по дяволите си причинява това и искрено иска да каже „стига,“ да бие три пъти с ръка по тепиха и просто да си тръгне; по същия начин преждевременното прекъсване на средното образование на младия човек може да доведе само до белези и съжаления, докато завършването му ще го направи малко по-пълноценна личност. Освен това на края на петте години – обещавам ви - те ще ви изглеждат най-много като пет седмици и в главата ви ще са пълни единствено с най-хубавите моменти.

Да си най-доброто училище в нашия малък град, пък и в нашата малка държава, не е особено трудно и не мисля, че това е нещото, с което трябва да се гордеем. Това, с което всъщност трябва да се гордее персоналът на тази гимназия, е че с всяка изминала година нещата тук се променят. Випуск 2008, случайно или не заченат на прага на Прехода, имаше повече свобода за потенциала си от всеки друг преди него, и ще има по-малко от всеки следващ. Разликата между непоклатимостта на образованието, което ни беше дадено тук, и противоречивата образователна политика, която ни съпътстваше последните три години, има много по-голяма тежест от всичко, което ще видите, обикаляйки Земята по разнообразните проекти, които ще измислите догодина. Това, че днес ние си заминаваме, не е най-важното, най-малкото защото ние всъщност не можем да го направим; истинският повод за празника е, че след толкова години родилни мъки най-накрая узря поколението, което има енергията свободно да променя света около себе си. И което ви обещава, че ще го направи.

22 май 2008 г.