5

Има два вида хора на този свят, приятел: такива със заредени пистолети и такива, които копаят. Ти копаеш.

„Добрият, лошият и грозният“. Едно от нещата, които можеш да правиш в три и нещо през нощта, след като си станал да се изпикаеш и не можеш да заспиш, както и след като си си направил сандвич и се чудиш какво да зяпаш, докато го ядеш. Също така фигурира в списъка с глупави неща за правене под номер 28 и е зачеркнат около стотина пъти.

Има два видя хора на този свят, приятел: добри и лоши.

Малко след като излязох от затвора открих, че някъде там съм се снабдил с детектор за различаването на хората по тези два критерия. Работи относително просто. Казваш на някого, че си бил в затвора, и ако е лош, това няма да му направи впечатление. Може дори да остане с теб за известно време. Ако е добър, ще се разкара веднага. Дори да не го направи, ще усетиш, че вече не иска да ти дава парите си назаем или да те оставя сам в присъствието на годеницата си.

Разбрах за съществуването на този свой детектор при първата ми среща с бъдещата си съпруга. Случи се случайно, ако вярвате в тази дума, като съвсем всичко в живота ми досега. Беше пред мен на опашката в супермаркета и първите неща, които забелязах в нея, бяха красивата тъмно кестенява коса, която се стелеше над раменете й; добре оформеното дупе, изпълващо дънките й; плодовия аромат на шампоана й, осезаем във въздуха на няколко десетки сантиметра от нея. Също така беше видимо по-висока от мен. Докато чакахме да се представим пред мудната и не особено щастлива от живота касиерка си представях как на излизане от магазина тя ще направи някое типично женско в непохватността си движение и ще разсипе торбата с покупките си. Ще клекне и ще започне да събира продуктите от земята. Съвсем случайно – отново – ще изляза от магазина в същия момент, и ще се притека на помощ. Тя ще каже „Не, благодаря ви, няма нужда – наистина!“, засрамена от това, че ме въвлича в бъркотията, която е създала около себе си. Аз с типичния си инат изобщо няма да я послушам и ще й подам всички разпилени парчета от пъзела, без едно – едно, което ще запазя, за да се върна обратно на местопрестъплението няколко секунди, след като сме се разделили завинаги с припряни, непохватни усмивки, и дам второ и по-малко напрегнато начало на същата среща. Точно преди втората ни раздяла ще я поканя на късно кафе в тихия италиански ресторант, който е зад ъгъла и където цигуларят знае името ми. Ще прекараме поне два часа, в които ще бъда най-забавния, най-интересения, най-интелигентния, но и най-непретенциозния и най-небрежно чаровния събеседник, който тя е имала някога. След това – е, след това и потоп.

Не знам дали някога сте си правили планове.

Тя не разпиля покупките си на излизане от магазина. Но аз го направих. Докато събирах боклуците си от цимента и усилено размишлявах над иронията, в която живеех, тя се върна, защото беше забравила кредитната си карта. За първи път видях лицето й, когато тя се наведе до мен и предложи да ми помогне. Засрамен от това, че тя помага на мен, а не обратното, но още повече от красивите й усмихнати очи, смотолевих, че нямам нужда от помощта й. Естествено, тя ме послуша и влезе в магазина. Вече бях събрал всичко и псувах света и се изправях и си изтупвах ръцете, когато тя излезе отново, забързана. Усмихна ми се и смутено отвърнах. Тогава забелязах, че не е толкова по-висока от мен – просто аз имах лоша стойка и рядко ходех изправен. Десетина метра след като ме беше подминала, много тихо казах „Ей“ – толкова тихо, че не бях сигурен дали е било на глас. Но тя ме чу.

Беше зима и на много места все още имаше сняг.

След италианския ресторант, който тя предложи, се преместихме на фотьойл и канапе у тях. Тя беше свита на канапето, завита с одеало, а аз бях легнал на фотьойла с краката и главата си във въздуха. Кучето й вече ме обичаше и сигурно не можеше да си представи живота извън скута ми. Така прекарахме дванадесет часа разменяйки думи, ядейки лазаня, пиейки вино. Тогава й казах, че съм бил в затвора. Тя премигна не повече от два пъти по случая. Веднага разбрах, че е лоша, и че е точно за мен, и че един ден ще искам да прекарам живота си с нея. Тогава ми каза, че учи две неща едновременно – архитектура и психология. Приех го почти хладнокръвно. Това беше нейният детектор, и тя също разбра някои неща за мен.

На сутринта тя отиде на лекции, а аз – на работа. Видяхме се още два пъти същата седмица, след което не се виждахме за около пет години, след което тя стана моя жена.

Не искам да ви развалям гледането, но тези двамата ще си разделят парите по равно. Само че единият все още ще е с пистолет, а другият все още няма да бъде. Нека това да бъде важен урок: постарайте се да се сдобиете с оръжие преди да забогатеете.

Щом сте стигнали до тук, сигурно ви е интересно как се озовах в затвора. Щом още не сте се махнали, значи сте достатъчно лоши, че да ви разкажа. Нищо, че историята е тъпа. Дори смея да твърдя, че – както гласи едноименната шега, която понякога се подхвърляше с половин уста в двора на затвора – съм невинен.