Понеже предната статия с това име беше толкова успешна, а всички знаете, че аз го правя заради парите и for the nookie, превръщаме темата в своеобразен сериал с кратки, но персонално изпробвани начини да не сте най-жалките писатели на света.
Съвет 2 – Избягвайте удивителните знаци в диалога
Писането на диалог ми е най-омразното нещо в света на писането. Не за друго, просто искрено мразя диалога, който излиза от мен. Винаги ми се струва, че героите ми са по-неестествени от сламени плашила с китайски слънчеви очила, и отчаяно прекратявам писането за поне седмица – често и за по два-три месеца. Помните ли, когато ви писах колко е слаба оная книга на оная грузинска булка? Когато пиша сценарии и изобщо разговори си мисля, че съм по-слаб от въпросната книга, а това е слабо.
Едно от най-дразнещите ме неща, е когато тръгна да слагам удивителни знаци на края на изреченията, които персонажите ми си разменят. Така зазвучават като бабичките, които не могат да спрат да викат по телефона, или като някакви армейски генерали, които особено много държат на колосаните ризи в казармата, или просто като местните циркови клоуни.
Решението: по-пестеливо с удивителните в диалога! Няма да направи разговорчетата ви да звучат по-натурално! но няма и да ги направи по-клоунски! отколкото са.
4 коментара ↓
Диалогът е наистина много труден за овладяване и съм сигурна, че и най-големите майстори винаги са изпитвали затруднение именно там. По дяволите, просто е трудно! Именно защото трябва да звучи достоверно. Ето тука не те е разбрал оня от „списанието“ – независимо дали между зелени човечета на марс, проститутки на Лъвов мост или доктори на науките, той трябва да звучи естествено и да не привлича изрично внимание между междуметията, многоточията, съюзите и т.н. Разговорът просто трябва да тече, да се хлъзга елегантно към следващата реплика и да… абе да си тече естествено. Дори и да е смотан неестествен разговор между асоциални темерути, които могат да общуват адекватно само в чата, пак трябва да звучи достоверно в този контекст. Интересно ми е обаче как след като сме жертви на хиляди диалози на ден, това все пак изглежда толкова трудно и изисква известно майсторство. Би трябвало всеки да може да го прави, нали провеждаме ежедневно хиляди нескопосани разговори, неудобни разговори, проникновени разговори, ненужни разговори…
Освен това винаги е много осезаемо, когато написания диалог куца. Непрофесионалното око го хваща веднага, винаги се усеща. Сякаш всеки има вътре в себе си датчик за неадекватният размен на думи. Защо обаче този уред толкова трудно се включва, когато седнеш да пишеш? Може би трябва да се учим от многото некадърни диалози по некадърните книги. Отвори си вторият живот, подчертай си диалозите и помисли какво наистина биха казали тези герои. „Това не са техните думи, този би казал едиковоси“.
Това ми хрумва.
може и просто да си записваш случайни разговори на хора около теб…. хмм
оня плешив полуграмотен комплексар няма смисъл да бъде обсъждан повече от година след случката, а въпросната книга съм я дал на някого в друга държава и въобще не настоявам да си я получа обратно :)
на мен много лесно ми се включва уреда като седна да пиша, именно заради него най-често и спирам да пиша – при тва за месеци, половин година, итн.
най-добрият учител на диалози наистина е обикалящата ни среда, стига да е достатъчно интересна и забавна, а след нея идват филмите на кевин смит, куентин тарантино, адам сандлър, итн итн итн
„За писането“, Стивън Кинг, една от любимите ми глави е тази за диалога. Интересна книга
Коментирайте