Защо пиша роман

Съществува погрешното схващане, че писането на книга изисква непосилна отдаденост, постоянство, креативност и други неща, в които аз не съм надарен, за това понякога хората се чудят. Ето простичък отговор.

Романът всъщност не иска много от мен. Мога да се връщам при него в два през нощта след месеци без обаждане и той няма да намери нищо нередно в това, няма и да каже, че се отнасям с него като с момиче на повикване.

Романът няма да бъде писан от никой друг – и няма да намеря негови голи снимки на чужд компютър – но няма да има нищо против аз да пиша други. Няма нужда да го слушам как мрънка, а когато на мен ми се мрънка, мога спокойно и без задръжки да го направя пред него, а след това ще изтрия страницата. Романът ме предразполага да говоря, но не се сърди, когато нямам нищо за казване.

Романът не се срамува от мен и не би ме помолил да крием в тайна връзката си; от друга страна аз мога да бъда дискретен колкото си искам и на никого никога нищичко да не кажа. Романът не държи да помня датата, на която съм го започнал, нито очаква бельо за рождения си ден.

Романът слуша само музиката, която аз слушам, гледал е само филмите, които аз съм гледал, и е чел само книгите, които аз съм чел, затова винаги имаме тема за добър разговор и винаги сме на една и съща страница. Романът няма бивша, за която да си мисли в онези дни, аз също.

Романът няма предпочитания за прическата, дрехите, хигиената, обеците, здравето ми. Той никога няма да ми каже, че не харесва нещо в мен, което е там нарочно; точно обратното, той ще попие като гъба най-добрите ми черти, но не и преди обективно да ми е показал най-лошите. Той обича и цени начините, по които правя всичко, просто тихичко се надява точно тази вечер да избера да правя него.

Романът цени съвършеното изречение повече от незавършената глава. Обаче не би я върнал.

Романът няма любима поза или място за секс и притежава редкия дар на титаничното търпение. Той свършва само веднъж, неизбежно едновременно с мен.