Нещо, за завършването на което ми трябваха три години и половина

Вчера Миша ми каза да си домъкна задника в осем и половина. Аз я питам “Вечерта ли,” а тя ми се хили отсреща… безбожие, да ходя да благотворя толкова рано! Как да е, ще го помисля. После пък, по време на обяда си, видях Боби и Роси, които общо взето управляват местния Кръст, та и те ме ръчкаха. После и София ми прати есемес. И Ина в IRC. Яко жени в тоя Червен Кръст.

Все едно. Събуждам се в класическото 7:57 и набързо планирам почти започналия ден. Мия се, изпразвам си раницата от субстанция и учебници, хапвам малко, пия хапчета, тичам и в крайна сметка съм там почти на време и за първи път преди Миша.

Казват ми, че ще ходим да връзваме мартенички в някакъв дом. Кой дом, джанъм? За инвалидите. Настръхвам, и далеч не ми идва на акъла, че това е само първото от много настръхвания днес. София ми е разказвала за там, как хората нямат никакво желание за живот и същевременно колко са яки с вижданията си за него, и как ти го осъзнаваш. Тя е ходила преди, разбираш ли, и я е страх, а мен питаш ли ме?

След като частично сме се събрали, потегляме към гимназията, за да намерим Катя и Васко, у които са повечето мартеници. Намираме ги, но стоката не е у тях – не можем да идем без мартеници! По този случай част от групата отива да отметне това, докато ние вървим в посока Казанлък и преминаваме покрай разни едноименни езера и бирени фабрики. По време на дългия път се забавляваме освен с околните миризми и с пияните истории на София. Малко след десет сутринта стоим отпред. Изглежда пусто и старо. Вътре сме.

Г-жа Прандева е социален работник към този дом. Тя усмихнато ни казва да изчакаме малко докато говори с директорката. Минута по-късно вече сме при последната, която ни приветства. Облечена в изсветляла вечерна рокля, която не й стои добре от поне петнадесет години, тя ни обяснява колко е хубаво, че идваме ние тука сега да помагаме на хората, и за ентусиазма и за другите неща, които – прозявайки се – съм чувал във всеки друг социален дом.

Прандева ни води по стълбите до последния етаж, откъдето по план започваме отгоре надолу да щурмуваме стаите на неочакващите хорица с пожелания заживот и здраве. Заведението е конструирано в най-добрите традиции на социалистическият кубо-деформизъм и съчетава в себе си елементи ту от училище, ту от почивна станция, но неизменно в очи се набива един ужасен, изстрадал жълт цвят – къде пречупен през прозореца, къде корозия.

На първото стъпало помирисвам храна. На второто – миазми. Докато драпаме, все още с усмивки, виждам някои от хората в колички или на патерици. Горе се разделяме на две групи, понеже всеки етаж има две крила. Вратите на стаите са плъзгащи се. На някои висят катирани, но повечето са заключени отвътре. Първо нямам много смелост да вляза където и да е и ентусиазираните момиченца лесно ме изпреварват. Със София влизаме при три женици, които много ни се радват. Усмивките им ми подсказват, че наистина правя нещо добро, а нормалността им вдига поизчезналия ми кураж. Трябва да повдигна ръката на една от тях, за да мога да завържа мартеницата.

Отново на коридора, където слънчевата светлина е ужасна. Всичко е като във филм. Реквием за мечта или нещо такова, издухано.

От последната врата вдясно стърчи силуетът на рошава мъжка глава. Стърчи на ниво малко под коляното ми. Приближавам се и виждам изкривените черти на лицето му. Той стои на колене и на две ръце, които не контролира много умело. Не може и да говори и май не разбира напълно за какво съм там, само знае, че не трябва да се страхува от мен и ми позволява да му вържа мартеничка и да му пожелая здраве.

Никога преди това не съм осъзнавал какво казва това пожелание; не и в такава степен. Никога преди това не съм си давал сметка, че в определени ситуации то е лицемерно и саркастично и служи по-скоро за личното изкупление на пожелаващия.

Прандева се усмихва под очилата си и ми казва, че вътре в стаята има още един човек, когото мога да зарадвам. “Гошко, Гошко е вътре.”

Миризмата е непоносима, но пък твърде малка, за да отговаря на картината пред мен. Благодарен съм, че пердетата почти не допускат светлина.

Гошко лежи сгърчен в постелите си. Долните му крайници са деформирани или наранени до неизправност. Ръцете му са невъобразимо свити. Гурелясалото му лице е безкрайно застинало в крива гримаса, може би в следствие на спазъм, а може би от мъката. Въпреки всичко разпознавам опита му за усмивка и го оценявам най-искрено. Опитва се да каже нещо, но не разбирам какво. Част от ритуала с мартеничката е да му пожелая всичко най-хубаво. Смея се над себе си. Казах му “довиждане” и той ми отвърна.

Гумени колене. Защото току-що си проумял нещо за живота, нещо много по-истинско от колата, жената или любимата ти песен, но и нещо много по-необяснимо.

На долния етаж срещаме и поздравяваме доста жени в колички. Някои са изгубили краката си, други никога не са ги имали. Социалната работничка уж има работа, но преди да отиде да се разплаче далеч от погледите ни, ни казва да не изоставяме родителите си, когато остареят.

Като онази приказка за снахата и дядото и сметището. Онова в приказката обаче е село. Хората са малко и още по-малко са излишните. В града е пълно с дефектирали машинки, и по този случай сме им направили бунище. Мирише подобаващо.

Докато вървим из етажите, София ми обръща внимание на часовниците. Нито един не работи, освен този в офиса на директорката. На него пише “Пайнер.”

На втория етаж ослепяващ мъж цитира Библията. Беловлас, небръснат, закачен за леглото, безнадежден човек със сълзи на очи ми говори за надеждата, и как никога злото не трябва да победи над доброто, над теб. Ебати.

Над партера е най-спокойно. В стаята за сбирки разговарям с една баба, която ми споделя вижданията си за любовта, и как сексът е нищо без нея, и други такива неща. Не й е трудно да спечели първото място за нелудост в тази лудница. Тук е и олимпийска шампионка – от специалните игри. Не искаме да си тръгнем веднага и слушаме един чичо, който разправя как като изтеглим войските си от Ирак, Турция ще ни нападне и превземе. Нормалните политически бистрения, които ще чуеш във всеки парк и пенсионерски клуб, само че днес са без крака, разбийш ли – както самият той често казва. Един от санитарите продължава темата за войната и я обвързва с нас, защото тогава именно доброволците на Червения Кръст изваждат ранените в тила. Другите вече са долу и ни викат. Казваме “чао” на всички и оставяме мартениците, които не сме вързали, на това, което би било рецепция, ако това беше почивна станция.

Трябва ми малко време да се осъзная, бавно да усетя всеки пръст по краката и ръцете си.

Вървя.

Денят, в който написах това, завинаги промени погледа ми върху живота. След него времето ми изглежда по-кратко, мисленето по-безсмислено, краят по-сигурен, а съжаленията просто не на място. Не очаквам след тези две страници някой друг да претърпи подобна метаморфоза; но ако са ви провокирали, ако поне за мъничко сте се замислили, значи трите години писане са си стрували.