803

Емил включи кабела на китарата си в усилвателя. Чу се неизбежното дразнещо бръмчене, но той не бързаше да го прекъсва. Постоя малко така, с празни очи и тежка китара на коленете си, докато Камен не го прекъсна с ръкомахане, неразбрал дали и кога трябва да бие четири палки. Емил се изправи без отговор и без да поглежда някой от двамата. Засвири бавно, измъчено. Тон, отзвучаване, тишина, и няколко вечности по-късно друг тон. Вените по дясната му ръка изпъкнаха изведнъж, затуптяваха все по-бързо и скоро заглушиха реалността. Той затвори очи. Беше нощ и върху магистралата се изливаше цялото небе. Седеше на задната седалка и апатично гледаше изтичащото вдясно поле. През неравни интервали време очите му се спираха на някое дърво, случайно израснало в по-интересна форма от другите. Ритмични акорди започнаха да приемат формата на сега сивеещите ниви отдясно. Чувстваше се сам и изгубен и му беше студено и най-вече беше в кола, която бавно вървеше към нищото. И все пак не можеше да откъсне поглед от полето вдясно.

Ярка светлина избухна над земята, последвана веднага от грохот. Камен удряше барабаните бавно, но със устрема и яростта на впрегнато за последен път животно, а малките светлинки на отдалечаващи се селища и заводи разказваха, че инструментът му имаше и високи тонове. Голите му крайници се стоварваха върху кожите с тежестта на десет-тонни чукове, както падаха светкавиците вдясно, мастилото се разпъваше по мускулите му по-финално от последната точка на прочетена книга, потта му летеше като куршум в сцена на забавен кадър и можеше да бъде спряна колкото горски пожар. Басът на Момчил разболяваше сетивата, бързо люлеейки се с неправилния ритъм на плюшените зарчета, които висяха от огледалото за обратно виждане, където със затворени очи се оглеждаше Емил. И тогава запя. Или по-скоро завика, или по-скоро зарева. Нямаше значение, защото наводнената магистрала беше пуста, а в колата нямаше шофьор. Не, нямаше кой да ги чуе по пътя към края на света и отчаянието, което това носеше, се усещаше болезнено ясно във всеки малък звук на тази малка песен.

Емил прогледна, срещна Момчил и двамата спряха да свирят едновременно. Излязоха от колата и я огледаха. Камен продължи древния и луд ритъм още едно разтърсващо време, или две. Беше боядисана в черно. Накрая остана да звучи само неизбежното дразнещо бръмчене, а зад един облак се показа нещо като слънце.

- Никога не я довършвай. Съвършена е.
- Не искам да я свиря повече.
- Добре тогава, че я записахме.