Това е роман на българската авторка Станислава Чуринскиене – името й, изглежда, е насилствено променено от грузински хайдути. Книгата, въпреки своите слабости, е сигурно най-силното родно литературно произведение, което ще излезе от печат тази година.
Буквално на първо място, защото ще ви направи впечатление още до трета страница, е нереалността на диалога. Хората в истинския живот просто не си говорят така! И нямам предвид продължителните чатове и имейли, които съставят около 60% от обема на книгата – те са си доста достоверни, но редките разговори между персонажите по телефона или лице в лице остават неубедителни поради неадекватния подбор на думи, вместо да изпъкват като едни от най-силните моменти в действието.
И само аз ли си мисля, че след MS Office 97 е демоде да имаш правописни грешки в романа? Отзад пише име на редактор! Някой е взел пари за това, а през пет страници срещах разнообразни правописни, граматически и синтактични грешки; това го казва някой, чиито резултати от матурата (излизащи по план утре) няма да бъдат блестящи.
И края. Ех, края, края… Гх. Просто спри.
Но болката общо взето свършва тук. Книгата всъщност е интересна и, като изключим наличието на герой с име Бьорн – каквото знаем, че в истинския свят няма – е реалистична и близка до света на онлайн запознанствата, доколкото има такъв. Опитът на г-жа Чуринскиене като психотерапевт помага страниците да бъдат изпълнени с дълбоки и правдоподобни анализи на човешките отношения по плоскостта на виртуалния свят и, за да балансирам малко от положителната страна, ще призная, че прочетох романа на един дъх – купих си го днес следобяд. Това почти не се е случвало досега, а Кром знае, че болезнено влача повечето книги с месеци.
Авторката освен това демонстрира и добър музикален вкус, като изключим норвежкия блек метъл – словосъчетание, което, бога ми, не вярвах да срещна в книга.
12 коментара ↓
норвежкият блек метъл е Як норвежки блек метъл.
и след тази забележка – хвърлям напред оркестъра на сръбския ресторант на бат Миро-майстор готвача. земи тоз сръбски прогресив турбофолк!
якият норвежки блек метъл е полуумрял със само 2-3 групи, които все още знаят какво правят и го правят както си искат. другите просто стържат.
е това беше просто вмятане, за сръбска музика е основната тема!
„Света на онлайн запознанства, доколкото има такъв“? Ти майтапиш ли се, в кой век жиееш? Дай боже да се от малкото, които все още не знаят на свой гръб има ли такъв и какво става там. Книгата я четох миналия месец, сюжетът ми е малко ми е брутален за вкуса, но и аз я четох на един дъх. А реалистичността на диалога… пич, книгите за тва са книги, щото не е като на спирката или в магазина. Обаче за печатните грешки си прав! Напоследък книгите излизат като полазени от акне от правописни грешки!
P.S Забравих! Мъжът на сестра ми се казва Бьорн :)
и аз понякога се чудя в кой век живея. явно си нов тук, и тва ме радва, но съм имал няколко връзки, тръгнали онлайн, дори една включваща psycho girlfriend – това, което имах предвид е, че не мога да нарека това масов феномен и просто ако ми беше хрумвало да напиша книга за тъпите си любовни случки, например, щеше да има една-две глави онлайн женички, не повече. не мога да си представя описания от авторката безвременен и безтегловен свят без храна и без бира и без хигиена.
за диалога не мисля, че си прав. едно е да чета азимов или дик – там диалогът не е нормален, щото хората живеят в 28ми век и карат звездолети и се хранят с протеиново хапче например. от една претендираща да отразява модерния живот книга очаквам да е точно като на спирката или магазина, защото голяма част от модерния живот протича именно там.
поздрави на сестра ти и на бьорн!
впрочем, ако авторката има половината его на героинята си и ако е прекарала половината време, което твърди, че е прекарала заключена с интернет, е въпрос на време да потърси себе си в гугъл и да открие това. ся се сетих просто и реших да го напиша.
а има и два пъти по-яки мацки (в случая автори) на половината й его, на половината на прекараното й време в интернето (дори по-малко!), и с два пъти повече написани песни за тях! лека препратка ;)
Преди време писах материал за първия роман на Станислава Чуринскиене – „Бог да благослови Стю”, сега правя един и за „Second Life”. Затова се изкуших да се включа.
Документалистиката и журналистиката (до известна степен) отразяват живота. Книгите НЕ го правят, те са отделни светове и отразяват единствено собствената си логика и порядък. (Обаче това се учи чак в университета:)
Сещаш ли се защо книгата – макар и „за интернет”:), не е изпъстрена с обичайните за тази стилистика емотикони. СЧ ми обясни в интервю, че преднамерено е избегнала емотиконите, защото центърът на SL не е интернет и животът там, а отношенията, които и ги има, и ги няма. Мрежата била идеалeн контекст да се говори за връзки, които са прекратени отдавна, но в главите на хората те все още са дори по-реални, отколкото, докато са траели. За това книгата, а особено края й, са предназначени за една съвсем друга възрастова група – 30+. Размислите на героите са на «автеничен» език, а диалозите – на «изкуствен», за да се светнеш, че онлайн реалността им е много по-естествена от офлайна. Техника на творческото писане, не е задължително да хареса на всеки.
Както и да е, кефи ме отношението ти към четенето и писането. Бяха ми казали, че твоето поколение не чете :) Дано си се насочил към следване на нещо в тая област. Успех на матурата!
супер е тва за техниката на творческо писане и за книгите като отделен свят и съм сигурен, че в университета ще ми обяснят. ще предположа само, че освен това в университета са ти обяснявали, че абсолютно малоумни книги имат основоположен характер за българското, а и световно, културно наследство. така че приемам, че университетът не е абсолютна величина дори и за по-образованите от мен, и отказвам да го приема като аргумент.
ако пък бях питан защо в книгата ми няма емотикони, бих отговорил просто, че не забавляват и не помагат на развитието на сюжета и персонажите; that is, ако в книгата ми изобщо има развитие. въобще не би ми хрумнало, че отсъствието на нещо такова може да подсказва подобни дълбоки намерения, и ако за това също учат в университета, предпочитам да си остана със средно образование.
„слушай, гледах те, докато се опитваше да спиш в спалния вагон. според мен ти въобще не спа, само си гризеше ноктите. що така?“ – това не го извинявам с артистични похвати, а просто го броя за недовършено; маркирано с идеята да бъде оправено по-нататък. то видимо е такова, още повече, че заради грешка в оформлението няколко реда по-надолу диалогът се забатачва и читателят вече не разбира кой какво казва.
има една теория, на която аз като читател и зрител държа – на английски се казва suspense of disbelief (малко е странно, че знам за нея, а не осъзнавам, че книгите всъщност са измислица… aww, трябва ми университет!), и макар че бих приел известно количество глупости, предпочитам докато гледам един ‘отделен свят’ да не ми се напомня постоянно колко е скалъпен и лишен от съдържание. сигурен съм, че е много важно да се светна, че онлайн светът е > от офлайн светът, но може би щях да разбера само от обема на едното и на другото, без да ме боли главата от факта, че диалогът във филми с халюцинирани пингвини или робокоп е по-достоверен, и още повече от факта, че съответно самите филми с халюцинирани пингвини или робокоп изведнъж са станали по-достоверни за мен от нещо, което съм преживявал повече от веднъж.
впрочем, моето поколение не чете и на апостол апостолов не му купуват книгите. сега отивам на кикбокс.
благодаря за включването!
Разочароващо! Много разочароващо!
Точно се канех да те поканя да посписваш в Едно Списание и зърнах какво си избълвал…
Мислех си, че поне твоето поколение е лишено от синдрома на средношколеца. Тоя синдром е опасна работа. Има едни хора, средношколци или с манталитет на средношколци – умират да критикуват области, в които имат минимални познания и никакви постижения. Обикновено избират да коментират човек, от чийто талант и успех се намират на светлинни години. Така всеки средношколец в републиката знае как се рита по-добре от Бербатов, какво изисква творческото писане, наясно са как се управлява република и най-вече – дращят ли, дращят блогове. С много „лично творчество” и „ревюта”, в които дават „компетентните” си мнения. Хубавото е, че винаги си остават заклещени в блоговете си и друга трибуна не им се случва.
Виждам, че, ъъъъ … себеизразяването те влече. Упражнявай се, реди думи, няма лошо. Но докато не ти стане ясно, че това, от което ти имаш нужда в една книга и твоето мнение за нея не са критерий за стойността й, моля те, направи на себе си и околните една услуга – придържай се към кик бокса. Сигурен съм, че си много добър!
[...] И победителят тази седмица е Denis по Second life: [...]
[...] месеца. Помните ли, когато ви писах колко е слаба оная книга на оная грузинска булка? Когато пиша сценарии и изобщо разговори си мисля, че [...]
Коментирайте