Най-добрият блог на републиката

- Какво ще кажеш да се появя на вратата ти с бутилка вино?
- Ами аз нямам тирбушон.
- Ами аз нямам бутилка вино.

Тази ми е любима от доста време, нищо, че вече не си говорим. Най-любимото ми в нея: шегата е от книга за деца.

Мисля си, че по принцип хората изглеждат по-добре сами – много по-добре. Понякога обаче има изключения, например майка ти и баща ти (в добрия случай) или холивудските двойки.

Изключенията са малко и изключителни, а животът е кратък и временен и с това ми се изчерпват всичките познания по математика.

Не знам дали сте забелязали, но клиентите ми често са безмозъчни дебили, представители на една специална категория хора, които не могат да се опрат по ментална сръчност дори на най-забилите ботове в CS. Не мога да измисля думи, които да опишат достойнствата на интелектуалната им празнота, но по мои сметки средно са нещо като -3 по десетобалната – за сравнение земният червей е 1 и половина. Понякога се чудя как такива тъпи хора успяват да се хранят успешно или да си закопчават копчетата на панталоните, и най-вече защо й е на еволюцията да имат работеща полова система.

За забавление – или страдание – си ги представям в различни измислени сценарии, в които се борят с реалността така, както се борят с мен. Реших да споделя част от фантазиите си. Ще започна със следния пресен цитат:

Naved R: can you check it whether it is on shared server
Wayne: Yes, it is, but you should know that.
Naved R: ya i know. just wanted to confirm

Горният разговор може да се облече в нещо като следната битова ситуация:

Влиза един индиец в автокъща и след нормалните вежливости пита служителя дали колата му е наистина лек автомобил. Служителят го гледа празно няколко секунди над очилата си, след което се накланя напред на бюрото и с известна очуда поглежда през прозореца, където е паркиран лекия автомобил на индиеца – същия, от който последният току-що е излязъл, за да влезе в автокъщата. След това упражнение горката жертва на извратеното ми съзнание вежливо му споделя очевидното, а именно, че да, колата му не е ледоразбивач в Северно Море, а кола. Индиецът отговаря, че принципно знае, но да си е сигурен, нали – все пак!

След което в представите ми служителят вади една карабина изпод бюрото и избива всички, после се застрелва сам няколко пъти, отива до колата и я запалва.

Justin: is it like a slave labor camp there?
Wayne: Not really
Justin: i just ordered a vps and i dont want to support slave labor or have poor service

Когато се страхувам, че животът внезапно е станал твърде приятен, за всеки случай изяждам един лимон.

Разбира се, това няма да осуети страхотния провал, който дебне зад ъгъла – само ми напомня, че до тогава ще имам ягоди.

Ако повече хора притежаваха рядката комбинация от далновидност, краткотрайна памет и поглед в бъдещето, необходими за заменянето на изразходваната ролка тоалетна хартия с нова, из цялата земя отдавна щеше да царува мир.

jorg: how would I reac support when i am not near a PC
Wayne: Why would you need support if you are not near a PC?

Любимите ми годишни времена:

Любимото ми време от пролетта е вечерта в Стара Загора.

Любимото ми време от лятото е рано сутринта, когато небето е един определен нюанс на синьото, който няма еквивалент другаде в природата. Това го разбрах преди шест години в шест сутринта във Велинград. Това е цветът на Изгубването.

Есента си е гадна работа откъдето и да я погледнеш.

Любимото ми време от зимата е рано сутринта, когато небето е плувнало в кофа боя от оранжево, розово, сиво, синьо и червено. Това го разбрах едва тази сутрин, защото досега не се бях събуждал в седем сутринта в София.

Разни любими моменти с по едно (или две) изречение:

На 30 км от границата с току-що оправена неспасяемо разбита кола и без бански в Черно Море в пет вечерта, без идея, че на другия ден колата пак ще се разбие, но това изобщо не би могло да ни спре да идем на Оркестъра за Сватби и Погребения в Ямбол. Или:

В Стара Загора на футболното игрище на девето в пет сутринта с най-неудобните за ритане обувки и един скейтборд, след най-безумния купон на гимназията, но все още преди Ицо да си е извадил пишката и да я е тупнал на масата в трапезарията. Или:

В старото студио към 12 на обяд, аз съм на 17 и ми се иска да вярвам, че всичко, което нарисувам по тялото си, ще стане част от мен и ще ме определя – за този неуспешен експеримент съм взел назаем 50 лева от Пора. Или:

В Дълбоки в сменяне на покрива на работилницата на дядо заедно с един циганин в продължение на два дни – тепърва ще стане ясно, че той не яде „зелено“ и че съм одрал кожата на баща си. Или:

В Слънчев Бряг на огромната тераса с най-хубавите и мили хора на света в 12 вечерта, докато хоризонтът гори. Или:

В едно намазано заведение на главната в гледане на купата на африканските нации и в съседното заведение, когато токът спря. Не помня в колко часа, защото тогава май нямахме нужда от часовници. Или:

Седем месеца по-късно, когато тичах на стадиона и получих съобщение, в което пишеше, че трябва да поговорим – тази вечер избягах четири километра. Или:

В София до един кош за боклук в ядене на мандарини в осем вечерта – нямаше да знам това, ако не ти харесваше толкова как нося часовника си, защото сега определено нямам нужда от него.

Може би не всички стават за филмиране или включване в роман, но ми се иска да вярвам, че са част от мен и ме определят.

Имам си и любима дума, но тя е и много тайна дума – ако я казвам твърде често, може да се захаби и износи.

някво зле: oops;Wayen, it is you again,
някво зле: I click that „live chat“
някво зле: it comes back to you
някво зле: again
Wayne: Shockingly so

Има един сайт, често използван за благодарствена картичка. В него два заека се прескачат един през друг да благодарят на евентуалния си получател, а над тях един брояч се върти ли, върти, и отброява колко пъти те са изрекли милите думи. Понеже картичката се казва „Милион благодарности,“ нормално е човек да очаква, че когато достигнат тази бройка, нещо интересно ще се случи с малките сладки герои. Стигането на този заветен брой отнема малко повече от едно денонощие и ако наистина решите да си го причините, накрая няма да видите нищо специално. Зайците продължават да благодарят до откат, онова горе си брои, а дори не им трябва подмяна на батерията.

Намирам това за прекрасна илюстрация на една доста смотана човешка черта – склонност, която не е спирала да съпътства вида ни през цялото време до днес, и прави битуването ад. Ако прекараш целия си кратък и безценен живот в сляпа надежда за награда в отвъдното или получаване на велика мъдрост накрая, през цялото време слушайки как ордите наоколо бълват безумие и празно, навярно просто ще си продължиш така, докато не ти забие флаша на браузъра и не умреш. Истина.

Слушай: от чакането сърцето се обезкървява, а очите изсъхват. От говоренето на душата и на устите им се случва същото.